— Не, миличка, не съм го виждал. Не и след тренировката миналата седмица. Което ми напомня — защо не съм те виждал там вече повече от месец?
— Нали следващата седмица започвам в университета? Освен това трябваше да се заема с дипломната си работа.
— Какво представлява?
— Амиии… прилича на много дълго есе.
— Стига, Мили, скъпа. Много добре знам какво представлява една дипломна работа. Исусе! Не питам за това.
— Амиии, става дума за книги. Шантава теория, хм… за разпадането на устойчивата самоличност в съвременната литература.
— Лъжкиня.
Тя се захилва дръзко.
— Ама звучи добре, нали?
— Изобщо не си започнала да я пишеш, нали? Стегни се, Мили. Това е последната ти година. Вижда му се краят. Изобщо нямаш представа каква късметлийка си.
— Добре, добре!
— Сериозно, момиче! Живееш със старците си, които ти угаждат, дават ти мангизи и каквото си поискаш… Правиш каквото ти скимне… Между другото, дори не ти се налага да работиш, за теб всичко е ужасно лесно…
— Казах добре!
В очите й проблясва химически гняв. Веднага сменям темата.
— Между другото, направо го смазах на тренировката. Шон де. Изтресох му един страшно красив висок ляв.
— Знаеш ли дали ще идва в центъра?
— Ъ-ъ, съмнявам се, малката. Наистина се съмнявам. В петък ходи в „Келис“, нали така? Двамата с Били гледат да не се мяркат в града след онзи случай. Обаче да го беше видяла, Мили! Направо изстина! Скапаният О’Мали целият пребледня, момиче! Хич не му беше приятно…
— Искаш ли да отидем там след вечеря?
— Къде?
— В „Келис“.
— К‘во? Мислех, че не можеш да понасяш онова място. Каза, че е пълно с боклуци.
— С порядъчни боклуци.
— Но все пак боклуци…
Вече ми става забавно с нея. Познавам това хлапе достатъчно дълго. Разбира се, знам какво цели.
— Какъв е този внезапен интерес към Шон? Последния път, когато излизахме всички заедно, вие се дърлехте като деца, не беше ли така? Казала си на Били, че си пикала в питието му.
— Не е вярно.
Вглеждам се в нея продължително и настойчиво, бърча вежди и поглаждам брадичката си, все едно се опитвам да разплета някаква сложна загадка. След това бавно и театрално по лицето ми се разлива пророческа усмивка.
— А, разбирам. Вече схващам. Иска ти се малко от другото, така ли? Виж, Мили, ето какво ще направим. Двамата заедно ще се насладим на тази прекрасна вечеря, става ли? След това може да пийнем по няколко коктейла в „Платинум“. После ще те закарам където поискаш — в „Келис“, в „Пот“, в „Дриймърс“, където и да е, — само че аз отивам да си лягам. Трябва да стана в осем, за да закарам Ан Мари на работа, а аз самият утре ще работя извънредно. Така че тази вечер няма да има никакво голямо тъпчене на носовете.
Почти усетих как сърцето й се стоварва върху масата, обаче така стоят нещата — няма да й се дам. Тази вечер да се цупи колкото си иска. Няма да омекна.
— Хайде, Мили! Бъди по-отговорна! Помниш ли как Ан Мари ни наду ушите последния път? — Пауза. Няма да има по-подходящ момент. Минавам в настъпление: — Освен това трябва да е в добро настроение за другия уикенд, нали така?
— Защо? Какво ще има другия уикенд?
— Много добре знаеш! Ще я водя на езерата. На голямото езеро и така нататък.
— Чакай, Джейми! На голямото езеро? Какво искаш да кажеш с това голямо езеро?
— Онова, за което си говорихме у вас, след „Блу“.
— Какво? За какво сме говорили?
Лицето й вече не е унило.
— По дяволите, Мили! Не си ли спомняш нищо от онази нощ?
— Исусе, Джейми! Дори не си спомням, че онази нощ сме ходили в „Блу“, камо ли кога сме се върнали у нас!
— И? Как можа да забравиш нещо толкова важно?
— Какво, мамичката му?
Пауза. Ще го изтреса сега. Ето, казвам го:
— Ан Мари. Ще й задам големия въпрос.
Сърцето ми потъва дълбоко, почти до дъното на вътрешностите ми. Неволно стисвам със зъби хапката си и преглъщам гореща емоция, която заплашва да избухне вътре в мен. Очите му искрят въодушевено, а мургавата кожа на лицето му се разтваря, както се пука суха глина, когато той разцъфва в искряща и ужасена усмивка.
— Е? Кажи нещо, де! — сияе той.
Навеждам се напред, обгръщам го с ръце и топлината на тялото му се разлива в мен като огромна глътка „Джеймисън“. Отдръпвам се малко, уплашена, че ще усети колко силно тупти сърцето ми — толкова силно, все едно всеки момент ще се пръсне и ще даде права линия. Той отново ме придърпва към себе си, а когато ме пуска, впервам поглед в него и осъзнавам, че съвсем съм изтрезняла. Лицето му е на фокус, усмихва се и танцува от глупаво, глупаво щастие. Той се смее силно, аз също се смея и го обсипвам с целувки, но през цялото време усещам онова ужасно нещо в стомаха и в гърлото си и болезненото думкане на един орган, който заплашва да престане да ми служи.
