Няколко дъртофели започват да цъкат с език, а едно дебело момиче, облечено с анцуг и придружавано от две момчета, изпуска дълга въздишка на досада. Обръщам се и виждам, че очите му ми се усмихват в огледалото. Лукав негодник. Явно се наслаждава на жалката дребна власт, която му дават подобни случки, понеже извън шофьорската кабинка е господин никой. Тъжен жалък нещастник с невзрачен живот. Тропвам му останалите пари и се олюлявам назад по пътеката. Паркирам се в средата на задната седалка между един старец, който вони на пикня, и две момичета от курса ми — блондинка и зашеметяваща брюнетка, — но нито една от двете не ми обръща внимание. Блондинката е облечена с жълт пуловер, толкова тесен, че сплесква гърдите й. Говори високо и превзето, както обикновено правят студентите, за студената си и безразлична майка и за отсъстващия си баща. Мразя, когато хората използват родителите си, за да се самоанализират. Суетно е и е ненужно.
В Токстет се качва група ученици, а по лицата им личи, че дишат лепило. Разпознавам един от тях — Доминик Майърс от нашата спортна зала. В залата на О’Мали го обявиха за следващия Шей Ниъри2. Определено има огромен потенциал. Само да го видите как танцува! Обаче му липсва страст. Обича спорта, но не е готов да му посвети живота си. Не е като сина на Лиъм Флин, Тони. Само на десет е, обаче боксът е единственото, което го интересува. Просто е обсебен от бокса. Например сутринта на Коледа миналата година — всички момчета обикаляха парка на скутери, обаче малкият Тони си правеше крос. А следобед Лиъм отиде при О’Мали да вземе ключовете за спортната зала, за да може Тони да потренира на крушата. Тони си го бива, обаче постига всичко с много труд. Не му е вродено, не и като на Доминик и на няколко други млади надежди на О’Мали. Тони работи с краката почти безупречно и използва комбинации, от които направо свят ми се завива, освен това определено има физика за боксьор — тънка талия и широки приведени рамене. Само че не притежава ритъма на борец. В движенията му няма плавност, няма спонтанност. Все едно да гледаш как някой бял танцува рап. О’Мали знае, че той никога няма да стане професионалист, обаче продължава да го насърчава, за да не дразни баща му. Ама ако питате мен, това е доста жестоко. Ще разбие сърцето на горкото момче.
— Мамка му! Я глей! — Най-голямото и със сигурност най-устатото хлапе посочва към блондинката. — Това е скапаната по-малка сестра на Джордан.
— Хайде, Джордан младша, покажи ни циците си! — врясва приятелчето до него.
— Фалшиви са, нали? Хайде, кукло, дай да ги барнем!
Тя е доста внушителна на вид. Оглежда ги един по един.
— Я се разкарайте, хлапетии такива! Вие не знаете как да се държите с момиче като мен — нито един от вас!
— Мамка му, момиче, да не съм ти искал ръката! — срязва я онзи. — Исках само да ти видя циците!
Протежетата му започват да се кискат като по даден знак — всички, освен Доминик, който ме е забелязал и се е смъкнал надолу на седалката си, преструвайки се, че не е част от всичко това. Тя е голямо сладурче, тази руса цицорана, освен това по всичко личи, че не е способна да си намери тип, който да й предложи уважение и обвързване. Тя е съвсем обикновена. Универсално привлекателна. Големи сини очи, големи гърди, кожа с цвят на мед, сладко чипо носле и усмивка като от реклама на „Колгейт“. В нея няма нищо. Както би казал Били, чисто и просто съсъд за сперма. Само че приятелката й, дето прилича на Покахонтас, е съвсем друга работа. Красотата й обитава някакви незнайни естетически селения. Тя или те прелъстява, или те отблъсква. Шокиращо красива е. Скулите й излъчват някакъв драматизъм, все едно непрекъснато си дърпа от някакъв зле свит джойнт, а очите й са само зеници. Устата й е нацупена и малко крива. Тя е характерна красавица. Точно като за „Вог“. Убийствена за чукане. А така, Мили.
Изваждам програмата от чантата си и при вида на почерка на татко отново ме пробожда чувство за вина. Първата ми лекция е в дванайсет — класическа литература с д-р Халам в лекционна зала „Едуард Нотън“, след това имам постмодернизъм и литература в крилото на политолозите. Във вторник и в сряда направо нямат милост, обаче четвъртък е много по-свободен, а петъците са блажено и напълно свободни.
Слизам в началото на Катерин Стрийт, за да избегна нашествието от студенти на Мъртъл Стрийт. Тръпки ме побиват само като си представя, че ще ги видя накуп. Автобусът потегля и аз смигвам на Покахонтас. Завиван надясно по Пърси Стрийт, след това правя остър ляв към Саут Бедфорд Стрийт, където спирам на детската площадка. Обичам просто да си стоя и да гледам децата на това място — те са удивителни. Тук се събират всички раси под слънцето, понякога потомци на един и същ баща, на една майка или пък на няколко. За мен тази малка детска градина е образец на всичко, което е толкова специално в Ливърпул 8.
Иска ми се да можех да остана по-дълго, обаче нямам време. Това е то.
