Дрезгавото ръмжене на колата на съседите ме разбужда от мръснишкия ми сън — Анджелина Джоли ми прави стриптийз. Това е Джоли от „Джиа“, знойната жена-дете — уязвима, достъпна и готова да я изчукаш. Надянала е похотливото изражение, което си лепва за кориците на списанията, и на всички пичове започват да им текат лигите, защото виждат колко й е приятно да танцува за мен. Минават три песни, а тя още се лигави, свалила е само сутиена си и управителят направо полудява. Сигурно ще я уволнят заради това, обаче на нея не й пука. Умира си за мен. Насилвам упоритото си око да се отвори, след това веднага отново го затварям, защото искам тя да продължи да танцува или поне да дръпне гащичките си на една страна. Само че колата продължава да ръмжи, да клюфка и отново ме запокитва в глъчката на злото понеделнишко утро. Рязко ставам, премятам крака отстрани на леглото и скоквам към прозореца.
Госпожа Мейсън, дъртата кранта от съседната къща, се е навела над двигателя на първобитното си алегро. Отварям прозореца и крясвам:
— Ей, някои хора още спят!
Тя се надига изпод капака и удря главата си.
— Моля, млада госпожице?
— Казах, че някои хора още спят! Спри тоя шум, егоистична кучка такава!
— Не вярвам на ушите си, Мили О’Райли!
— Аз също. Не за пръв път ме будиш, нали? Просто разкарай тази каруца. Отвратителна е. Срам за цялата улица.
Тя изглежда съкрушена.
— Ще кажа на баща ти какви ми ги наговори.
— Гледай да не пропуснеш мръсните думи.
Затръшвам прозореца и мъчително се запътвам към тоалетната. Гърдите ми са напрегнати и тежат, а главата ми пулсира ужасно заради евтиното вино. И тогава истината ме шамаросва през лицето — силно, влажно и светкавично. Днес започват занятията в университета.
Изпикавам се — сякаш отнема цяла вечност, — след това се замъквам долу.
Върху кухненската маса лежи програмата на занятията ми със старателно попълнени номера на аудиториите. Има и няколко писалки, линийка, бележник с листове и чаша с прясно изцеден портокалов сок до едно самозалепващо се листче, на което пише:
„Първият ти учебен ден!
Не закъснявай, Мили! Ако искаш да те откарам у дома после, чакай ме пред сградата «Елинор Ратбоун» в пет и половина.
Татко“
Чувствам се гадно. За много неща. Но най-вече заради абсолютната липса на въодушевление от предстоящата година. Както стоят нещата, времето все още е на моя страна. Макар че миналата година имах доста скапани оценки, остават ми още три семестъра — достатъчно, за да предам навреме всичките си есета, да отида на всички лекции, да участвам в упражненията и да преговоря както трябва за държавните изпити. Само че през лятната ваканция тази последна година надвисна над мен като неизбежната смърт на умиращ роднина.
Изгълтвам сока жадно и на големи глътки, сядам на кухненската маса и паля цигара. Има ужасен вкус. Все едно съм сдъвкала буболечка. Дръпвам си още веднъж и загасвам цигарата. Замъквам се отново на горния етаж. Три пъти измивам зъбите си, прихващам косата си на ниска опашка и навличам анонимния си университетски екип — джинси, маратонки и дънковото яке на татко.
Навън настроението ми се пооправя, когато вятърът попилява опаковка за чипс в розовия храст на госпожа Мейсън. В краката ми издрънчава празна кутийка от кока-кола. Вдигам я и ликуващо я пъхвам до опаковката от чипс. Навеждам се над оградата й и забелязвам, че няколко тухли стоят хлабаво на местата си. Нападам ги с дясната си пета и преставам едва когато съм срутила половината стена върху безценните й — и жалки — растения в лехите. „Пада ти се“, казвам си, ликуващо потривайки ръце. Оглеждам се наляво-надясно и се измъквам бежешком, а вятърът отзад подпомага бягството ми.
Обожавам вятъра.
Още от дете, когато татко ни водеше в Корнуол на гости на леля Мо. За мен, малкото момиче, тя беше най-удивителната, екзотична и бляскава жена, която някога съм виждала. Живееше на върха на една канара. Рисуваше, пушеше пурети и понякога я посещаваха изискани мъже, облечени с поло блузи. Решех буйната й рижа коса и палех пурите вместо нея, когато никой не ни гледаше. Това си беше нашата тайна. Никой не знаеше, че ги наричам така. Пуретки.
