— Нищо, милорд, единствено безопасността и добруването на оставащото ви дете.
Риус се изсмя презрително.
— Ясно.
— Не мисля, че разбирате. Ако искаме Тобин да бъде… каквото искаме да бъде, той трябва да разбира света, който ще наследи. Сторили сте добре, като сте го довели тук, но сега той вече е по-голям. Трябва да се научи как да се облича и да се държи, да усвои тънкостите на куртоазния живот. Трябва да има наставници. Също така се нуждае от приятели връстници, други деца…
— Не! Видя демона, който го измъчва благодарение на мръсната ви вещица. Майки от тук до Еро плашат сополанковчетата си с приказки за „прокълнатото дете от замъка“. Не знаеше ли? О, но как ще знаеш, след като нито ти, нито господарката ти благоволявате да ни посетите? Да изпратя Тобин и демона му в кралския двор и да ги представя на краля? И колко време ще мине, преди някой от магьосниците на Ериус да съзре измамата?
— Но това не е възможно. Тъкмо по тази причина доведохме вещицата…
— Няма да поема този риск! Ериус може и да носи траурен пръстен за сестра си, но колко сантиментален би бил, ако научеше, че оцелялото й дете е… — Той се усети и снижи глас до съскащ шепот. — Истински наследник? Ако си въобразяваш, че някой от намиралите се при родилката онази нощ ще бъде пощаден, значи си глупак. Аз самият бих приветствал смъртта, но помисли за детето. Нима сме стигнали толкова далеч, само за да захвърлим всичко по прищявката на… — Херцогът спря, махвайки с ръка към Аркониел. — На полуграмотен чирак?
Аркониел не обърна внимание на обидата.
— Тогава ми позволете да доведа деца тук, милорд. Деца от друга провинция, които не са чували историите. Тобин е принц. По право скоро ще му се полага да се присъедини към спътниците на престолонаследника или сам да има такива. Какво ще си помислят благородниците от Еро за племенника на краля, който расте като селянче? Тобин трябва да бъде подготвен.
Риус се загледа в реката, мълчейки, ала магьосникът усети, че думите му са попаднали в целта.
— Тобин е още малък, но скоро отсъствието му в кралския двор ще бъде забелязано — може би дори от магьосниците на краля. И тогава те ще дойдат тук, за да го търсят. Без значение какво правим, в един момент ще трябва да го представим в двора. Колкото по-малко странен изглежда, толкова по-добре.
— Едно. Едно дете тук, за да му прави компания. Но само ако се съгласиш с условията ми. — Риус насочи безрадостния си поглед към магьосника. — Първо: ако това дете открие тайната ни, ти лично ще го убиеш.
— Милорд…
Херцогът се приведе към него, изричайки думите още по-тихо.
— Собственото ми дете трябваше да умре. Защо да ме е грижа за нечие чуждо, ако то застрашава плановете ни?
Аркониел кимна, знаейки, че Айя би поискала същото от него.
— А останалите ви условия, милорд?
Когато Риус заговори отново, гневът го бе напуснал. Изглеждаше приведен и стар — тъжен, кух образ върху саркофаг.
— Ти ще останеш тук и ще бъдеш наставник на Тобин. Самият ти имаш благородническа кръв и донякъде си запознат с дворцовите маниери. Няма да поемам риска да доведа още един непознат в дома си. Остани и пази детето ми, докато нещата не поемат нормалния си ред.
Аркониел се чувстваше замаян от облекчение.
— Ще го сторя, милорд. Кълна се в сърцето, ръцете и очите си.
Видението, което бе получил в Афра, се изпълняваше. Самият Риус го бе предложил.
— Ако ми разрешите една скромна молба, милорд — продължи той, припомняйки си своя замисъл. — Вие сте много заможен човек, а пък детето ви расте в отвратителни условия, същинска гробница. Не бихте ли могли да превърнете това място в подобаващ за него дом? Аз също ще се нуждая от собствени помещения — за спане и работа. Стаите на третия етаж биха могли да бъдат поправени. Също така ще ни е нужна и стая за уроците на Тобин…
— Да, добре! — тросна се Риус, размахвайки ръце. — Прави, каквото трябва. Наеми работници. Оправи покрива. Сложи златни цукала, ако искаш, стига да защитаваш детето ми. — За миг той се взря в крепостта.
Прозорците на казарменото помещение сияеха топло. Войниците се бяха събрали в кръг около огъня и пееха. Замъкът изглеждаше изоставен — само на втория етаж светеше един тънък прозорец.
— В името на Квартата, наистина прилича на гроб. А някога това беше прекрасен дом, с изящни градини и конюшни. Предците ми са устройвали пиршества и ловни турнири, гостували са кралици. Някога таях надежда, че Ариани ще се оправи и ще ми помогне отново да го направим красив.
— Сега това е домът на една бъдеща кралица. Направете го красив за нея. Тобин е творец, а при тези хора окото храни душата.
Риус кимна:
— Стори нужното, Аркониел. Но по кулата не прави нищо. Капаците са заковани, а ключовете са изхвърлени.
— Както желаете, милорд.
Лястовиците се бяха прибрали по гнездата си, заменени от малки кафяви прилепи, тръгнали на лов за молци. Сред тревата проблясваха светулки, превръщайки поляната в огледало на звездното небе.
— Струва ми се, че съвсем скоро ще избухне истинска война — каза Риус. — От години има дребни сблъсъци, но всяка година Пленимар все по-силно натиска границата.
