Куклата близнак полностью

— Война? — повтори Аркониел, изненадан от внезапната промяна на темата. — Значи мислите, че Пленимар ще наруши Коуроския договор?

— Стоях редом с краля, когато повелител Цираниус постави печата си. Гледах лицето му. Да, мисля, че ще наруши договора. Той иска Трите земи отново да бъдат една империя, както някога под властта на йерофантите. Само че този път той ще седи на трона, а не някой кралежрец. Желае земите на Мицена и магьосниците на Скала.

— Мога да се досетя.

Ауренен бе прекратила връзките си с Пленимар. Това означаваше, че вече няма как да се подновяват пленимарските магьоснически родове. Бе чул много слухове за пленимарски пирати, нападащи ауренфейски кораби, за да отвличат пътниците им.

— Последните няколко години те ни изпитват, обикаляйки островите ни и ограбвайки бреговете ни — продължи Риус. — Надявам се единствено Тобин да бъде достатъчно голям, когато времето настъпи.

— Трябва да се постараем да го подготвим във всяко едно отношение.

— Да. Лека нощ, Аркониел. — Риус леко кимна и пое обратно към замъка, все така изглеждащ скривен и стар.

Магьосникът остана край реката, заслушан в тихите звуци на нощта. Чудеше се как ли звучи една битка. Бе напуснал бащиния си дом, преди да може да носи меч. Той се усмихна, припомняйки си презрителната реакция на Тобин към попрището на магьосник.

Аркониел също закрачи нагоре по поляната. Кулата привлече вниманието му. Стори му се, че един от капаците помръдва. Отново си помисли да използва магия, но си припомни нареждането на Риус. Най-вероятно беше зърнал прилеп.

Тобин ги наблюдаваше от прозореца. Знаеше кои са двамата мъже на поляната. Брат му му беше казал.

Магьосникът ще остане, прошепна духът в сенките зад него.

— Защо? — попита Тобин. Той не искаше Аркониел да остава. Никак не го харесваше. Имаше нещо в усмивката му. Освен това беше прекалено висок, прекалено гръмогласен и имаше дълго конско лице. И, което бе най-лошото, бе изненадал Тобин с магията си и очакваше момчето да я хареса.

Тобин мразеше изненадите. Те винаги свършваха зле.

— Защо ще остава? — попита отново той и се обърна да види дали брат му е чул.

Пламъкът на малката нощна лампа край леглото почти беше угаснал. Това беше дело на брат му. Откакто Лел ги бе обвързала с куклата, Тобин можеше да съзира мрака, който брат му правеше, особено нощем. Някои нощи момчето почти не можеше да вижда.

Ето къде си, помисли си Тобин, зървайки една сянка върху отсрещната стена.

— Какво си говорят?

Брат му се отдръпна, мълчейки.

На Тобин често му се искаше да не беше запазвал грозната кукла, а вместо това тя да бе паднала през прозореца заедно с майка му. Преди няколко седмици дори отново беше избягал от вкъщи с надеждата да открие Лел и да я накара отново да си вземе магията, но този път не се бе осмелил да напусне реката, а тя не чу виковете му.

Така че бе продължил да изпълнява заръките й — всеки ден призоваваше брат си и му позволяваше да го следва. Не беше сигурен дали на духа това му харесва. Понякога той пак се зъбеше на Тобин и шавваше с пръсти, сякаш искаше да го ощипе или оскубе, както бе правил и преди. Но откакто Лел бе сложила от кръвта и косата на Тобин в куклата, брат му не го нападаше.

В последно време Тобин беше започнал да призовава брат си по-често, дори го канеше да си играят с града. Съвместната им игра се състоеше в това, че духът просто наблюдаваше как момчето мести дървените фигурки или корабите — и това пак беше по-добре от самотата.

Когато отпратеше брат си, момчето по навик оглеждаше тъмните ъгли, дирейки движение. Дори и когато бъдеше прогонен, брат му отново стоеше наблизо. Слугите продължаваха да се оплакват от номерата му. Но единственият човек, когото бе наранил сериозно, беше Аркониел.

Макар Тобин да не харесваше магьосника, беше ядосан на брат си за тази му постъпка. Наложи се да изрече думите пред него и Аркониел бе видял нещо, може би дори бе чул думите. Ако беше казал на баща му, рано или късно те щяха да открият куклата. И тогава баща му щеше да се срамува, а мъжете щяха да му се смеят, както онези хора в града му се бяха присмивали. Тогава Тобин никога нямаше да стане воин.

Стомахът на момчето се сви болезнено, когато то отново се обърна към прозореца. Може би именно за това бяха разговаряли херцогът и магьосникът на поляната. Аркониел беше обещал да не казва, ала Тобин му нямаше доверие. Вече не се доверяваше никому. Освен може би на Тарин.

Когато стана прекалено тъмно, за да може да вижда баща си, Тобин се мушна в леглото и застина между овлажнелите от пот завивки, чакайки да чуе гневните гласове.

Вместо това Нари си легна изключително доволна.

— Няма да познаеш какво се случи! — възкликна тя, започвайки да развързва ръкавите на роклята си. — Младият магьосник ще остане и ще бъде твой учител. Не само това, а ще си имаш и спътник! Аркониел ще пише на наставницата си с молба да ти намери подходящо момче. Най-сетне ще си имаш подходящо другарче за игра, миличък, както се полага на един принц. Какво ще кажеш?