Едва нововъзникналата глъчка го накара да осъзнае колко тихо беше в замъка преди. По цял ден от всички посоки се разнасяше екот и звънтеж, съпровождан от гръмките гласове на работниците, които си подвикваха нещо или пееха.
По покрива щъкаха зидари, надонесли със себе си плочи и съдове с горещо олово и катран, тъй че и денем, и нощем изглеждаше, сякаш горната част на замъка се е подпалила. Друга група влезе в къщата, отправяйки се да ремонтира третия етаж и голямата зала, размествайки мебелировката и изпълвайки дома с вълнуващите нови миризми на топла вар и стърготини.
Аркониел си спечели малко от благоразположението на Тобин, настоявайки на момчето да бъде позволено да наблюдава как майсторите работят. Една нощ, след като Нари го беше сложила да си легне, брат му дойде и отведе момчето до стълбищната площадка, за да чуе провеждащ се долу спор. Дойката и Аркониел стояха край камината.
— Не ме е грижа какво казвате ти или херцогът! — изтърси Нари, мачкайки престилката си с ръце — винаги правеше така, когато бе разстроена. — Не е безопасно! Какъв е смисълът да бъдем насред нищото, ако…
— Аз ще бъда с него — прекъсна я магьосникът. — В името на светлината, жено, не можеш да го държиш повит цял живот. Може да научи много. Видно е, че подобни неща му се удават.
— Значи би предпочел да носи зидарска престилка вместо корона, така ли?
Тобин замислено задъвка нокътя си, чудейки се какво имат предвид. Никога не беше чувал, че един принц може да носи корона. Доколкото знаеше, майка му не бе носила, а преди тя живееше в двореца. Но ако носенето на зидарска престилка означаваше, че ще може да използва мистрия, с която да строи стени, не би имал нищо против. Веднъж бе наблюдавал майсторите на горния етаж и му се беше сторило интересно. Смяташе, че това би било много по-забавно от уроците му с Аркониел, свеждащи се до учене на стихове и имената на звездите.
Преди да е видял кой ще спечели спора, брат му прошепна да се връща обратно в леглото. Тобин успя да се мушне в стаята си и да затвори вратата точно преди Минир да мине, подсвирквайки си и дрънчейки с ключове.
За щастие спечелилият беше Аркониел. Двамата прекараха следващия ден, наблюдавайки работниците.
Инструментите на мазачите и каменоделците и лекотата, с която майсторите си служеха с тях, удивляваше Тобин. Цели стени се преобразяваха от мрачносиви до бели като захар.
Но най-силно се възхищаваше на жената, занимаваща се с дърворезба. Тя бе дребна и красива, с грозни ръце. С длетата и ножовете си оформяше дървото, сякаш бе масло. Счупената колона на стълбището в залата беше отстранена предния ден и Тобин прехласнато наблюдаваше как тя оформя нова от дълго парче тъмно дърво. Струваше му се, че тя търси в дървото, за да открие плетеницата лози, която се криеше вътре. Когато срамежливо й каза това, тя кимна.
— Точно така го виждам, Ваше Височество. Вземам парче дърво като това в ръцете си и го питам: „Какво съкровище криеш у себе си?“
— Принц Тобин прави същото със зеленчуци и парчета восък — каза й Аркониел.
— И дърво — каза момчето, очаквайки жената да му се присмее. Но тя не го стори, а прошепна нещо на Аркониел, сетне отиде до една купчина отломки, лежаща наблизо, и се върна с парче дърво, голямо колкото тухла. Подаде го на Тобин заедно с два от ножовете си и попита:
— Би ли искал да видиш какво се крие вътре?
Тобин прекара остатъка от следобеда седнал на земята край нея, а в края на деня й показа тлъста видра, която бе съвсем малко крива. Жената толкова я хареса, че му подари ножовете си в замяна.
Когато не наблюдаваха работниците, Аркониел и Тобин правеха дълги конни или пеши разходки из гората. Те също се превърнаха в уроци, без дори принцът да забележи. Магьосникът можеше и да не умее да борави с меч или лък, но пък знаеше много за дърветата и тревите. В началото караше Тобин да му показва онези, които момчето знае, сетне му показваше други, като му обясняваше и за какво се употребяват. Събираха гаултерии и търсеха див джинджифил из поляните. Събираха също диви ягоди и еньовче, киселец и лапад, за да попълнят запасите на готвачката.
Тобин все още изпитваше недоверие към магьосника, но бе открил, че може да го търпи. Аркониел вече не беше толкова гръмък. Освен това вече не правеше магии. Макар да не беше ловец, знаеше не по-малко от Тарин за разчитането на следи и пътуването из гората.
Изкачваха се високо в планината, понякога минаваха край пътека или просека, която се струваше позната на Тобин. Но нито веднъж той не видя и следа от Лел.
Без Аркониел да разбере, братът често ги придружаваше — мълчаливо, зорко присъствие.
Щом зидарите приключиха работата си в голямата зала, бояджиите нападнаха прясната мазилка. Дълга ивица орнаменти бе започнала да закрива горната част на една стена. Тобин наклони глава и отбеляза:
— Прилича на дъбови листа и жълъди, но не точно.
— Целта не е да изобразява нещо конкретно, а просто да радва окото — обясни Аркониел. — Редици различни украси, които сетне ще бъдат боядисани в пъстри цветове.
