Рик пристигна в станцията на Титан — отдалечен от Земята гранат, изправен през морето мрак пред древния крал в жълто, Сатурн, — за да огледа инструментите на професията си на още едно място.
Висококвалифициран минен инженер, дори повече математик, отколкото инженер, Рик рядко поглеждаше през люковете на станцията към самата планета. Той предпочиташе по-ясната картина, точното представяне на масата и структурата на това гигантско тяло така, както ги виждаше в секцията за инструментално наблюдение, за която отговаряше.
Знаеше например, че най-тежките елементи на планетата — главно желязото и силицият — са концентрирани в малкото й ядро заедно с повечето вода, метан и амоний, намиращи се там във вид на много гъсти течности поради високите температури и налягането. И добре познаваше процеса на отделянето на хелия от водорода — хелият образува капки и вали надолу до още по-дълбоки равнища, — защото лично той бе програмирал „багерите“, тези загребващи кораби, които събираха екзотичния хелий 3, който доставяше гориво за ядрения синтез в енергийните генератори.
Щом излезе от трапезарията, той набързо се огледа да потърси укритие. Доктор Мортън Трамплър — нисък и закръглен, с очи на бухал зад очилата — се приближаваше и се усмихваше на Рик. По причини, известни само на боговете на психологията, Мортън отдавна бе избрал Рик за свой довереник, като често го притискаше в някой ъгъл, за да му излива в дълги монолози любимата си теория и проекта си. Фактът, че вече бе декламирал същите неща, изобщо не го притесняваше.
Твърде късно.
Рик слабо се усмихна и кимна.
— Как е? — попита той.
— Чудесно — отговори по-ниският. — Скоро ще имам нови данни.
— От същото равнище?
— Не, от малко по-дълбоко, отколкото бях стигнал миналия път.
— Все още ли предаваш песни на синтетични китове?
Мортън кимна.
— Е… успех. — Рик понечи да си тръгне.
— Благодаря. — Мортън го хвана за ръката над лакътя. — Можем да попаднем на нещо много интересно…
Започва се, реши Рик. Темата за слоя под замръзналите соли и ледените кристали, където се образуват сложни органични молекули, понасят се надолу като планктон натам, където налягането и температурите са подобни на тези в земната атмосфера…
— Пробата преминава през областта, където се образуват сложни органични молекули — започна Мортън. — Най-после защитихме предавателя от по-голямото статично електричество…
Рик внезапно си спомни за сватбаря и за древния моряк. Но гостът имал късмет. Трябвало да чуе историята само веднъж.
„Наред е биологията — помисли си той. — Ей сега ще чуя за хипотетичните живи балони с чувствителни към гравитацията сенсили и електрически предаващи и приемащи органи, чиито вълни проникват през повърхностите, като им придават усещане за структура и са средство за общуване. Мисля, че всеки има нужда от хоби, но…“
— … и възможността една форма на живот да поддържа постоянно регулирано строго вертикално положение — говореше Мортън. — В случая вероятно има по-скоро точкова, отколкото линейна симетрия, при която мозъкът им е повече като на октопод, отколкото като на кит. По-скоро радиална, отколкото двустранна симетрия би елиминирала разделението на лява и дясна полусфера като при висшите земни създания. Трудно е да се предположи какво би означавало това от гледна точка на начина на мислене.
Нов завой. Сега той пореше през все по-тънки и по-тънки въображаеми полета на биологията. Като намери пролука, съвпаднала с мълчанието на Мортън, за да си поеме дъх, Рик се хвърли напред и даде воля на многомесечното си раздразнение:
— Няма такова създание. А ако имаше, няма никаква възможност да се влезе в контакт с него — заяви той. — Те не могат да построят нищо, няма с какво да експериментират. Така че не би могло да имат никаква технология. Цялата им култура би била в смахнатите им умове. Значи не биха могли да имат и история. Ако на някой от тях би му хрумнала гениална идея и никой от околните не я оцени, тя така и ще си умре с него. Те не биха познавали нищо освен небето си, нито пък ще знаят какво има отдолу. Техните мъртви просто ще потъват и ще изчезват. Няма да имат домове, само ще скитат. Биха могли само да се хранят, да си вдигат шум един на друг и да мислят неразбираеми точково-симетрични мисли. Съмнявам се, че бихме могли някога да намерим почва за разговори, а ако намерим, ще открием, че няма за какво да си говорим с тях. При това може и да се окажат глупави.
Мортън изглеждаше ужасен.
— Не мога да се съглася — възрази той. — Има неща като устна култура и тяхното общуване би могло да прилича, да кажем, на голяма оратория. Бих казал, че още е невъзможно да си представим какво те мислят и чувстват. Точно затова би било толкова страхотно да се общува с тях — за да го открием.
Рик поклати глава.
— Морти, това е като чудовището от Лох Нес и отвратителния Снежен човек. Не вярвам, че те съществуват.
— Ами ако съществуват, това няма ли значение?
— Тях ги няма — каза Рик. — Вселената е самотно място.
