— Да. — Дотук с плановете ми да върна съучениците си, без да въвличам някого в беда. — Не зная колко ще си изпатиш за проваления опит за внушение. Аз самата ще се оправям по-късно с моята издънка. Все пак ти благодаря за помощта. А сега е най-добре да се върнеш в хотела, преди да е дошла следващата смяна.
Той поклати глава и се намръщи.
— Не, ще дойда с теб.
— Няма да стане — възпротивих се. — Ти ми трябваше само за преминаването през вратата. Не е нужно да се забъркваш в още каши.
— Вече съм се забъркал в тази каша. — Посочи към пазителя. — Той видя лицето ми. И без това се замесих, така че мога да ти помогна да не пострадаш още. Затова поне веднъж за разнообразие престани да се държиш като гаднярка.
Побързахме да се отдалечим от вратата, но преди това хвърлих още един последен, изпълнен с чувство за вина поглед, към падналия пазител. Бях сигурна, че не го ударих толкова силно, че да пострада сериозно. А и нямаше опасност да замръзне или нещо такова, защото слънцето вече бе изгряло.
След около пет минути бърз ход по магистралата осъзнах, че имаме проблем. Въпреки че Кристиан беше с черни очила, слънцето започна да му действа зле. Това щеше да ни забави, а едва ли щеше да отнеме много време някой да открие пазителя, когото бях цапардосала, и да тръгнат по следите ни.
За късмет точно в този момент зад нас се появи автомобил, но не беше от Академията. Веднага взех решение. Никога не съм одобрявала пътуването на автостоп — дори безразсъдните като мен знаеха колко е опасно. Сега обаче нямахме избор. Трябваше на всяка цена бързо да се доберем до града и аз мълчаливо се помолих да не попаднем на някой гаден шофьор, който да се опита да се лигави с нас.
За щастие, когато колата се приближи, вътре видяхме семейна двойка на средна възраст, които изглеждаха по-скоро загрижени.
— Добре ли сте, хлапета? Посочих с палец зад мен.
— Колата ни поднесе на завоя и изскочихме от шосето. Бихте ли ни закарали до града, за да се обадя на татко?
Номерът мина. След петнадесетина минути те ни оставиха на бензиностанцията на края на града. Всъщност едва се отървахме от тях, защото настояваха да ни помогнат с още нещо. Накрая ги убедихме, че с нас всичко ще е наред. Изминахме пеша няколкото пресечки, оставащи до автогарата. Както очаквах, това градче не беше някакъв оживен транспортен център. Само три автобусни линии обслужваха града: две за някакви други ски курорти и една за Лоусън, щата Айдахо. А от Лоусън можехме да продължим към други направления.
Донякъде се надявах да открием Мейсън и спътниците му, преди да е пристигнал автобусът им. Тогава щяхме да ги върнем обратно без по-нататъшни неприятности. Но за съжаление нямаше и следа от тях. Симпатичната жена зад гишето за билети се сети за кои трима младежи я питаме и потвърди, че са си купили билети за Споукан през Лоусън.
— По дяволите — ядосах се аз. Жената учудено повдигна вежди. Обърнах се към Кристиан. — Имаш ли пари за два билета?
Двамата с Кристиан не разговаряхме много през целия път, с изключение на това, че му заявих какъв идиот е, като ревнува Лиса от Ейдриън. Когато наближихме Лоусън, той вече изглеждаше убеден в правотата ми, което си беше едно малко чудо. По пътя до Споукан спа през повечето време, но аз не можах. Все си повтарях, че всичко стана по моя вина.
Добрахме се до Споукан чак късно следобед. Наложи се да питаме няколко души, но накрая попаднахме на един, който да ни обясни къде е търговският център, за който Дмитрий ми бе споменал. Пътят от автогарата до него беше дълъг, но не беше невъзможно да го извървим. И без това след петте часа в автобуса краката ми се бяха сковали, така че малко движение щеше да ми дойде добре. Пък и слънцето вече клонеше към залез, така че и Кристиан не възрази срещу дългата разходка.
И както често ми се случваше, когато бях спокойна, усетих съзнанието на Лиса да ме тегли. Позволих си да проникна в нея, защото исках да разбера какво се случваше сега в курорта.
— Зная, че искаш да ги защитиш, но ние на всяка цена трябва да знаем къде са те.
Лиса седеше на леглото в нашата стая, докато Дмитрий и майка ми стояха прави, и я гледаха втренчено. В момента говореше Дмитрий. Ужасно интересно ми беше да го видя през нейните очи. Тя изпитваше приятелско уважение към него, съвсем различно чувство от бурята от емоции, която винаги ме връхлиташе в негово присъствие.
— Вече ти казах — отвърна Лиса. — Не зная. Нямам представа какво се е случило.
Притеснение и страх я изгаряха отвътре. Натъжих се, като я видях толкова разтревожена, но в същото време се зарадвах, че не бях забъркала и нея. И сега не можеше да ни издаде по простата причина, че не знаеше нищо.
— Не мога да повярвам, че те не са ти казали къде отиват — обади се майка ми. Думите й прозвучаха сдържано, но по лицето й се бяха появили тревожни бръчки. — Особено при… тази ваша връзка.
— Тя работи само еднопосочно — обясни й Лиса тъжно. — Знаеш го.
Дмитрий коленичи пред нея, за да бъдат с Лиса на една височина, и я погледна в очите. Често му се налагаше да го прави, ако искаше да гледа някого в очите.
