Разтърках очи, като отчаяно се чудех защо се опитвам да играя ролята на най-разумната от присъстващите. Къде се дяна момичето, което редовно бягаше от училище? Мейсън беше прав. Много съм се променила.
— Не става дума някой някого да издава, а да останете живи.
— Нима мислиш, че сме напълно беззащитни? — възмути се Мия. — Вярваш ли, че просто така ще ни убият?
— Да — кимнах. — Освен ако не си открила начин да използваш водата като оръжие?
Тя се изчерви и не каза нищо повече.
— Ние носим сребърни колове — обади се Еди. Фантастично. Сигурно са ги откраднали от пазителите в Академията. Погледнах умолително към Мейсън.
— Мейсън, моля те. Зарежи всичко това. Хайде да се връщаме.
Той се взира дълго в мен. Накрая въздъхна.
— Добре.
Еди и Мия изглеждаха ужасени, но след като Мейсън се бе утвърдил като техен водач, явно не смееха да продължат мисията си без него. Най-упорита ми се стори Мия и ми стана жал за нея. Тя едва ли бе имала достатъчно време, за да скърби за майка си; просто се бе забъркала в тази безумна авантюра с желанието да отмъсти и да заглуши болката. Когато се върнем, щеше да й се наложи да се справи с доста неща.
Кристиан все още бе развълнуван от идеята за подземните тунели. Това не би трябвало да ме учудва, имайки предвид цялото време, което бе прекарал на онзи таван.
— Знаеш ли, Роуз — каза ми той, — аз разгледах разписанието на автобусите. Разполагаме с доста свободно време до следващия автобус.
— Не можем да нахлуем просто така в леговище на стригои — отрязах го аз и поех към изхода от търговския център.
— Ама там няма стригои — обади се Мейсън. — Има само едно помещение за портиера. Нямаше никакви признаци за нещо по-особено. Наистина си мисля, че пазителите са получили невярна информация.
— Роуз — продължи да ме увещава Кристиан, — нека просто да надникнем, само така, за убиване на времето.
Всички впериха очаквателно погледи в мен. Почувствах се като майка, която отказва да купи бонбони на децата си в магазин за лакомства.
— Добре, добре. Но само ще надникнем.
Тримата поведоха Кристиан и мен към срещуположния край на търговския център. Минахме през една врата с надпис „Служебен вход“, покрай две портиерски будки и през още една врата, която ни изведе до стълба, спускаща се надолу. За кратко ми се стори, че виждам нещо познато — като стъпалата в подземния СПА-център в курорта, където беше купонът на Ейдриън, но тук всичко тънеше в мръсотия и вонеше на нещо гадно.
Стигнахме до дъното. Не приличаше толкова на тунел, колкото на тесен бетонен коридор. Тук-там по стените висяха грозни флуоресцентни лампи. По едно време коридорът се разклони на два — ляв и десен. Наоколо бяха разхвърлени опаковки от почистващи препарати и изпоцапани кабели.
— Видя ли? — попита ме Мейсън. — Скучна гледка. Кимнах към разклоненията.
— Какво има там?
— Нищо — въздъхна Мия. — Ще ти покажем. Продължихме надясно и открихме същата угнетяваща гледка. Вече бях готова да се съглася с извода, че тук няма нищо интересно, когато минахме покрай някакъв надпис на стената, надраскан с черна боя. Спрях се и го погледнах. Беше само списък от букви:
До някои от тези букви имаше чертички и кръстчета, но след повечето се виждаха други, абсолютно непонятни драсканици. Мия забеляза любопитството ми.
— Вероятно е нещо написано от портиера — каза ми тя. — Или може би от някаква банда.
— Вероятно — кимнах, докато все още изучавах надписа. Другите помръднаха неспокойно, не разбиращи какво толкова е привлякло вниманието ми. И аз самата не можех да обясня интереса си, но интуицията ми подсказваше да не бързам да отминавам.
И тогава проумях.
„Б“ можеше да е съкращение от името Бадика, „З“ да е инициалът на фамилията Зеклос, докато последната буква „И“ можеше да е съкратено от Ивашков.
Зяпнах удивено. Тук бяха подредени първите букви на всичките кралски фамилии. Имаше на три места буквата „Д“, но ако трябваше да се спазва някакъв ред, то защо да не се приеме надписът като списък според многобройността на фамилиите. Започваше с най-малобройните — Д, Б, К, или Драгомир, Бадика, Конта, като следваше надолу чак до най-многочисления род — Ивашков. Не разбирах какво можеха да означават тиретата и чертите до буквите, но скоро забелязах след кои букви имаше кръстчета — след „Б“ за Бадика и „Д“ за Дроздов. Отстъпих рязко от стената.
— Трябва да се махаме оттук — казах. Гласът ми изплаши дори самата мен. — Веднага.
Спътниците ми ме гледаха втрещени.
— Защо? — попита Еди. — Какво става?
— По-късно ще ви кажа. Трябва да се махнем.
Мейсън посочи към посоката, в която бяхме потеглили.
— Остават само няколко пресечки. Оттам ще ни е по-близо до автогарата.
Вперих поглед в мрака, криещ навярно много неизвестности.
— Не. Ще се върнем по същия път, по който дойдохме.
