— Сигурна ли си, че нищо повече не можеш да ни кажеш? Че не знаеш нищо? Няма ги никъде в града. Продавачът на билети на автогарата не ги е виждал… макар да сме сигурни, че са отишли точно там. Но се нуждаем от нещо, от някаква насока, за да поемем по следите им.
Продавачът на билети на автогарата? Още веднъж сме извадили късмет. Очевидно жената, която ни продаде билетите, си е заминала след края на смяната й, а заместникът й нямаше как да знае за нас.
Лиса стисна зъби и го изгледа сърдито.
— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да ти кажа? Не ти ли идва наум, че съм разтревожена за тях не по-малко от теб? Нямам никаква представа къде са. Никаква. И защо изобщо са напуснали курорта? В това също няма никакъв смисъл. И защо точно Мия е тръгнала с тях? — През връзката ни почувствах внезапна болка заради това, че сме я пренебрегнали и сме я изключили от това, което бяхме намислили, колкото и неразумно и погрешно да е то.
Дмитрий въздъхна и се отпусна на пети. От изражението на лицето му си личеше, че очевидно й е повярвал. Също така беше очевидно и че е разтревожен — при това не само в професионален план. И като видях изписаната по лицето му загриженост — загриженост за мен, — сърцето ми се сви.
— Роуз? — сепна ме гласът на Кристиан. — Мисля, че стигнахме.
Площадът представляваше просторна открита площ пред търговски център. В ъгъла на главната сграда имаше кафене, чиито маси бяха извадени отвън. Многолюдна тълпа влизаше и излизаше от мола. Стори ми се доста оживено въпреки късния час от деня.
— Е, сега как ще ги намерим? — попита Кристиан.
Свих рамене.
— Може би ако започнем да се държим като стригои, ще ни нападнат.
Лека, макар и неохотна усмивка се плъзна по лицето му. Не му се искаше да го признае, но шегата ми наистина му се стори забавна.
Влязохме вътре. Както във всеки търговски център, беше пълно с щандове на познати вериги и егоистичната част в мен си помисли, че може би ще имаме късмет да открием бързо бегълците и дори да остане време за пазаруване.
Двамата с Кристиан обходихме два пъти цялата търговска площ, надлъж и нашир, но не забелязахме никаква следа от нашите приятели, нито признаци за наличието на скрити тунели.
— Може би сме попаднали на грешното място — предположих накрая аз.
— Или може би те са сбъркали мястото — замисли се Кристиан. — Или пък са отишли другаде. О, я почакай.
Посочи напред и аз проследих посоката, накъдето сочеше с ръка. Тримата издирвани бегълци седяха край една маса в средата на една закусвалня, с доста унил вид. Изглеждаха толкова зле, че ми стана жал за тях.
— Какво не бих дал в момента за един фотоапарат — ухили се Кристиан самодоволно.
— Никак не е забавно — скастрих го аз и се втурнах към групата. Въздъхнах облекчено. Отдалече си личеше, че не бяха открили никакви стригои и бяха живи и невредими. Може би щяхме да успеем да ги убедим да се върнат с нас, без да се забъркваме в повече неприятности.
Те обаче не ме забелязаха, докато не стигнах почти до тях. Пръв ме видя Еди и главата му подскочи.
— Роуз? Какво правиш тук?
— Да не сте полудели? — креснах аз. Неколцина от хората наоколо ме измериха с изненадани погледи. — Осъзнавате ли в каква бъркотия сте се забъркали? Знаете ли какво ни струва да ви намерим?
— Как, по дяволите, успя да ни откриеш? — попита Мейсън с приглушен глас, докато се оглеждаше тревожно на всички посоки.
— Никак не ви бива за криминалисти — казах им аз. — Издаде ви продавачката на билети на автогарата. Освен това се сетих, че сте хукнали да търсите стригои, колкото и безсмислено да е всичко това.
Погледът, с който ме удостои Мейсън, ми подсказа, че не се радва особено на неочакваната ни среща. Но вместо него заговори Мия:
— Не е безсмислено.
— О, нима? — запитах язвително. — И убихте ли някой стригой? И въобще намерихте ли поне един?
— Не — призна си Еди.
— Добре — кимнах. — Значи сте имали късмет.
— А ти защо си толкова против убиването на стригоите? — избухна Мия. — Не се ли обучаваш тъкмо за това?
— Аз тренирам за разумни мисии, а не за подобни детински изцепки.
— Не са детински изцепки! — извика тя. — Те убиха майка ми. А пазителите не правят нищо. Дори и сведенията им не струват. В тези тунели няма никакви стригои. И вероятно няма нито един от тях в целия град.
Кристиан изглеждаше силно впечатлен.
— Намерили сте тунелите?
— Да — каза Еди. — Но както тя каза, там нямаше никого.
— Би трябвало да ги разгледаме, преди да си тръгнем — каза ми Кристиан. — Ще е интересно. И ако сведенията не са верни, няма да е опасно.
— Не — отсякох аз. — Прибираме се в курорта. И то веднага.
Мейсън изглеждаше уморен.
— Решили сме отново да претърсим града. И ти не можеш да ни спреш, Роуз.
— Не, но пазителите от Академията могат, ако се обадя и им съобщя къде се намирате.
Можете да го наречете изнудване или празни приказки, но ефектът бе поразителен. Тримата ме изгледаха удивено, сякаш ги бях ударила едновременно.
— Наистина ли ще го направиш? — попита ме Мейсън. — Ще ни издадеш просто така?
