— Говори „Транс Америка“, Полет 2, преминаваме на курс две-нула-пет! — предаде Ансън Харис. — Излизаме от височина десет хиляди.
Колкото повече се спускаха, толкова по-неприятно се друсаше самолетът, но с всяка измината минута те приближаваха целта си и надеждата за спасение растеше. Скоро щяха да достигнат онази граница в трасето, когато Клийвланд щеше да ги предаде на центъра в Чикаго. След още тридесет минути и щяха да навлязат в контролната зона на летище „Линкълн“.
Харис внимателно започна:
— Върнън, може би усещаш колко съм разтревожен за Гуен! — Той се поколеба и добави: — Какви са вашите отношения, това не е моя работа. Но ако мислиш, че мога с нещо да помогна като приятел…
— Няма нищо — отвърна Димирест. Той не възнамеряваше да излива болката си пред Ансън Харис, който макар и превъзходен пилот, в очите на Димирест бе старомоден моралист.
Сега вече съжаляваше, че бе разговарял откровено преди, но тогава чувствата бяха взели връх над разума му — нещо, което при него рядко се случваше. На лицето му отново се появи намръщената маска, щит, зад който скриваше личните си изживявания.
— Осем хиляди фута и продължаваме спускането — Ансън Харис уведоми контролния център.
Димирест водеше самолета стабилно надолу, следвайки курса. Очите му неотклонно и зорко следяха уредите.
Неволно мислите му отново се върнаха към детето — неговото дете, което се роди преди единадесет години. Месеци преди раждането той се бореше вътрешно дали да признае изневярата си пред Сара и да й предложи да осиновят детето. Но на края не му достигнаха сили. Боеше се, че неговото признание ще разбие сърцето на жена му; боеше се, че тя може и да не приеме детето — и тогава как щяха да живеят, виждайки постоянно укор в очите й?
За съжаление твърде късно разбра, че не бе постъпил справедливо със Сара. Наистина тя щеше да се разстрои, да се почувствува унижена, оскърбена, както би се почувствувала и сега, ако разбере за Гуен. Но постепенно нейната способност да свиква с нещата щеше да надделее. Въпреки нейната ограниченост, въпреки нейната безличност и празните й интереси — тя се занимаваше с маслена живопис в своя клуб — Димирест знаеше, че съпругата му беше разумна и трезва жена. Може би заради тези нейни качества бракът им все още се държеше. Дори при сегашните обстоятелства той не можеше да си помисли за развод.
Сара щеше някак си да се справи. Сигурно би го накарала дълго да страда, да се измъчва, но щеше да се съгласи да осиновят детето и то щеше да се чувствува най-добре при тях. Сара нямаше да го остави, тя бе такъв човек. Само ако…
— Животът е пълен с толкова много проклети „ако“!… — произнесе на глас Димирест.
На височина шест хиляди фута той хоризонтира самолета и подаде гориво, за да не убие скоростта. Ревът на двигателите се усили.
Харис смени вълните на радиото, преминавайки към зоната за наблюдение на центъра в Чикаго.
— Каза ли нещо? — попита той, но Димирест поклати с глава.
Бурята продължаваше да бушува и жестоко подмяташе самолета.
— „Транс Америка“, Полет 2, виждаме ви на радарния екран — чу се непознатият хрипкав глас на чикагския диспечер.
Харис продължаваше да води радиосеансите.
Върнън Димирест си мислеше: каквото и да стане с Гуен, той трябва сега да вземе решение, да не отлага. Добре, ще издържи сълзите и упреците на Сара, нейния гняв, но ще признае за Гуен, ще признае, че той е баща на детето й.
Истерията в дома му щеше да трае не дни, не седмици, а може би месеци, през които той щеше дълбоко да страда. Но когато бурята утихне, може би някак си щяха да се разберат. Странно наистина, но той никак не се съмняваше, че ще постигнат споразумение със Сара — може би защото дълбоко вярваше в нея.
Все още нямаше представа какво щяха да предприемат, до голяма степен това зависеше от Гуен. Вярно е, че докторът не скри колко е сериозно положението й, но Димирест бе убеден, че тя ще оцелее. Гуен беше силна духом. Тя бе жилава и смела. Дори безсъзнателно, тя щеше да се бори за живота си и каквито и да са последиците от нараняванията, те нямаше да сломят силите й. Разбира се, тя си имаше свои проекти за детето. Нямаше лесно да се откаже от него. Гуен не беше от тези, които се водеха за носа и които можеха да се командуват. Тя беше умна и държеше на своето.
В крайна сметка Димирест можеше да се окаже с две жени на плещите си и с бебе отгоре на всичко. Ето това трябваше някак си да разреши!
И отново възникваше въпросът: как би постъпила Сара?
Но след като взе вече за себе си решение, някаква вътрешна увереност го караше да вярва, че всичко ще се уреди. Той мрачно си мислеше какво ще му струва всичко това в пари и в душевни терзания.
Стрелката на висотомера показваше, че летят на шест хиляди фута.
