— Защо Джо те информира за него?
— Поради общи интереси.
— Какво иска да каже с това «ще ти пратя подробности»?
— Точно това, което казва.
— Подробности за какво?
— За Слепия Блейк, разбира се. Дали е умрял там или не.
— Какво значение има къде е умрял?
— Никакво. Обикновена подробност. Като събирането на бейзболни картички.
— Значи наистина става въпрос за бейзболни картички.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Това не е ли шифровано съобщение?
— Защо трябва да е шифровано, по дяволите?
— Днес си звънял в службата му — рече Гарбър.
— И това ли знаеш?
— Имаме си своите механизми.
— Момичето в офиса му ли ви каза?
— Нямам право да споделям подробности. Но искам да знам защо си го търсил.
— Той ми е брат.
— Защо точно сега? Може би щеше да го попиташ нещо?
— Точно така — отвърнах. — Щях да го попитам как е. От чиста любезност.
— Защо сега? Има ли някаква връзка с Келам?
— Това не ти влиза в работата.
— Всичко ми влиза в работата, Ричър. Трябва да ми помогнеш.
— Преди Джанис Мей Чапман тук са били убити други две жени. И двете чернокожи. Това случайно да ти е известно? Ако е, трябва да го имаш предвид, когато мислиш за политически кампании. Пренебрегнали сме го, а после убиват бяла жена и главите ни ще се пръснат.
— Каква връзка има това с Джо?
— Говорих с по-малкия брат на втората жертва и се сетих за него. Това е всичко.
— А Джо споменавал ли ти е нещо за някакви пари, идващи от Косово?
— Не успях да го хвана. Беше заминал за Джорджия.
— Пак ли в Атланта? Или в Маргрейв?
— Нямам представа. Джорджия е голям щат.
— Окей — каза Гарбър. — Извинявам се за нахалството.
— Кой по-точно се е загрижил за някакви пари от Косово? — попитах аз.
— Нямам право да споделям подробности.
Затворих телефона, направих няколко дълбоки вдишвания и отнесох новата риза в стаята си. Помислих си за вечерята с Елизабет Деверо. До нея оставаха цели три часа и само една несвършена работа.
40
Излязох пред хотела и се шмугнах в алеята между аптеката и смесения магазин, която ме изведе на задната улица, пред бар «Бренънс» и финансовата къща. Там, където бяха открили тялото на Джанис Мей Чапман. Купчината пясък си беше на мястото — изсъхнала, с тънка коричка отгоре, леко разпръсната от вятъра. Заобиколих я и огледах слабо оживената улица. Поради запечатаната база повечето барове бяха затворени. Нямаше смисъл да работят при липсата на клиенти. Просто икономическо правило.
Но «Бренънс» работеше. Може би като израз на предизвикателен оптимизъм, може би в името на традицията. Влязох. Беше празно. Двама мъже подреждаха бутилки по рафтовете. Приличаха си като братя. Около трийсет, с разлика не повече от две години, като тази между мен и Джо. Безспорно наясно с механизмите, които движат живота — нещо, което може би щеше да ми донесе предимство. Салонът по нищо не се различаваше от хилядите барове около военните бази, на които се бях нагледал — проста, но ефективна машина за превръщане на скуката в пари. Беше достатъчно просторен — може би защото някога е бил малък ресторант. А от малките ресторанти стават големи барове. Украсата беше по-добра от средната — предимно туристически плакати по стените, изобразяващи нощни гледки от най-красивите градове по света. Никакви местни пейзажи, което беше умно. Когато в продължение на шест месеца си наврян в задника на нищото, едва ли ще искаш да ти го напомнят и от стените на кръчмата.
— Предлагате ли кафе? — попитах.
Не предлагали и това не ме изненада.
— Казвам се Джак Ричър, работя във Военната полиция и довечера имам среща.
Представянето ми не предизвика никаква реакция.
— Обикновено разполагам с достатъчно време да вися по цяла нощ в барове като вашия, опитвайки се да измъкна някаква информация чрез лежерен разговор. Но в случая нямам време за това и се налага да си поиграем на директни въпроси и отговори, ясно?
Те схванаха предупреждението. Собствениците на барове около базите не обичат военните полицаи, тъй като много лесно могат да попаднат в списъка на забранените заведения. За седмица, дори за месец, а понякога и завинаги. Тези насреща ми се представиха като Джонатън и Хънтър Бренън, кръвни братя и наследници на бизнеса на баба си, започнал още по времето на първите влакове. Жената продавала чай и сладкиши, живеела добре. Когато влаковете спрели и била построена базата, баща им преминал на алкохол. Бяха добри момчета. Умни и здраво стъпили на земята. Барът им беше най-добрият в града и те не можеха да скрият факта, че познават всички.
— Джанис Чапман е била сред вашите клиенти — добавих аз. — Жената, която беше убита.
Те казаха: да, наистина. Без да го усукват. Всички били клиенти на «Бренънс».
— Напоследък с един и същ кавалер, нали? Всяка вечер?
Те потвърдиха.
— Кой е той?
— Казва се Рийд — отговори Хънтър Бренън. — Това е горе-долу всичко, което знам за него. Важна клечка, ако се съди по отношението на останалите.
— Беше ли редовен клиент?
— Всички са такива.
— Тук ли беше през въпросната вечер?
— Труден въпрос. Обикновено вечер е фрашкано.
— Опитай се да си спомниш.
