— Бих казал да. Поне в ранните часове на вечерта. Не си спомням да съм го виждал по-късно.
— Каква кола кара?
— Някаква стара бричка. Май беше синя на цвят.
— От колко време посещава този бар?
— Горе-долу година. Но е част от онези, които ту се появяват, ту изчезват.
— Какво означава това?
— В базата са разквартирувани два отряда. Заминават някъде, после се връщат. Горе-долу през месец.
— Виждали ли сте го с други жени?
— О, на мъж като него никога не му липсва женска компания — отговори Джонатън Бренън.
— По-точно?
— Винаги най-хубавата мацка. И май най-разкрепостената.
— Чернокожа или бяла?
— И двете. Беше мъж, който не подбира.
— Да си спомняте имена?
— Не — поклати глава Хънтър Бренън. — Но си признавам, че един-два пъти наистина му завидях.
Върнах се в хотела. До вечерята оставаха два часа. Първият от тях използвах да подремна, защото бях уморен и защото имах предчувствието, че скоро няма да имам време за сън. Всъщност надявах се да е така. Надеждата крепи човека. Събудих се в осем и разопаковах новата си риза. Измих си зъбите само с вода и лапнах дъвка. После взех дълъг и горещ душ с много сапун и много шампоан.
Облякох ризата и навих ръкавите иМ до лактите. Беше ми малко тясна в раменете и оставих горните две копчета разкопчани. Напъхах я в панталона, обух ботушите и ги излъсках. Един по един, с прасеца на свободния си крак.
Погледнах се в огледалото.
Изглеждах като мъж, който е жаден за секс. И наистина бях такъв. Нямаше как да го скрия.
Хвърлих старата си риза в кошчето за боклук, спуснах се по стълбите и стъпих на полутъмния тротоар.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме един глас от мрака.
41
Оттатък платното бяха спрели три пикапа. Двата вече ги познавах, но третият беше нов. Всички с отворени врати. От тях се поклащаха крака, над които просветваха огънчета на цигари. Над кабините се виеха облачета дим. Направих крачка наляво и леко се завъртях. Нещастник номер едно, братовчедът Маккини. С все още обезобразена муцуна. Стоеше под една от уличните лампи със счупена крушка. Ръцете му висяха отстрани на тялото, леко раздалечени и с щръкнали палци. Напомпан, готов за екшън.
От пикапите насреща слязоха пет човека и тръгнаха към мен. Сред тях различих втория нещастник и онзи, дето закусва с бира. Рокерът с проблеми в гърба крачеше между двамина, които виждах за пръв път. И които изобщо не се различаваха от останалите четирима. Същият квартал или същата фамилия, а може би и двете.
Останах на тротоара. При шест противника не ми се щеше някой да ми мине в тила. Предпочитах зад гърба ми да има стена. Първият малоумник слезе от тротоара и се присъедини към останалите, оформяйки десния фланг на малкия полукръг, който се стесняваше около мен. Всички спряха по средата на улицата, на безопасните два-три метра. Не можех да ги достигна, но усетих миризмата им. До един бяха заели маймунска стойка с леко разперени ръце и свити юмруци. Като майстори на дуела с огнестрелно оръжие, но без пистолети.
— Шест парчета, а? — небрежно подхвърлих аз. — Това ли е всичко?
Не получих отговор.
— Откъдето и да го погледнем, това си е сериозен прираст — добавих. — Но, честно казано, очаквах нещо доста по-радикално. Като разликата между рота парашутисти и бронетанкова дивизия. Май мислим различно. Признавам, че съм леко разочарован.
Никакъв отговор.
— Но както и да е, момчета. Съжалявам, но имам среща.
Те направиха крачка към мен, като едновременно с това се сгъстиха. Шест бледи лица, изглеждащи болнави на слабата светлина.
— Облякъл съм чисто нова риза — рекох.
Мълчание.
Основното правило при шестима противници гласеше «действай бързо». Не можеш да отделиш повече от миг за всеки един от тях. Което означаваше само по един удар. Това е минимумът. Няма как да удариш някого по-малко от веднъж.
Отрепетирах действията си. Трябваше да започна от средата. Едно, две, три. Бум, тряс, прас. Третият тупаник трябва да е най-силен, защото третият противник вече ще се е раздвижил. За разлика от първите двама, които ще останат заковани на място. Изненада и шок. Лесно ще се сринат. Но третият ще направи опит да реагира. Не се знае как. Може би с предварителен план в главата си, който обаче все още няма да е влязъл в действие. Поради паниката, която неминуемо ще го е обзела.
По тази причина се подготвих да пропусна третия и да скоча на четвъртия. Третият може би щеше да побегне. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Никога не съм виждал цялата тумба да остане на място, след като първите глави издрънчат на паважа.
— Моля ви, момчета — подхвърлих. — Току-що се изкъпах.
