Отново не получих отговор, но този път го бях предвидил. Те направиха още една крачка към мен — нещо, което също бях предвидил. Посрещнах ги на половината път, което беше най-малкото любезно. Направих две широки крачки, втората от които ме оттласна от бордюра. Сто и десет кила живо тегло, които светкавично се стрелнаха напред. Стоварих на третия отляво надясно един десен прав, който със сигурност щеше да му избие зъбите — при условие че имаше такива. Нямах време да проверя, защото главата му отскочи назад, а гърбът и раменете му омекнаха и той изчезна от погледа ми. Главно защото вече се бях завъртял наляво и десният ми лакът потъна в лицето на втория нападател, Хоризонтално, в основата на носа. Беше удар с колосална сила, изпълнен със завъртане в кръста, което на практика означаваше, че буквално падам отгоре му. Видях кръвта, бликнала високо във въздуха, разкрачих крака и използвах инерцията си за удар в обратна посока със същия лакът, който попадна върху един от нападателите зад гърба ми. От попадението разбрах, че съм го улучил в ухото. Мислено отбелязах, че може би ще се нуждае от още малко внимание по-късно, и отново се стрелнах напред, променяйки посоката. Четвъртият получи тежък ритник в слабините. Долових един звук, който ме изпълни със задоволство. Нещо като шумно пропукване.
Три секунди, трима нокаутирани и един все още на броене.
Никой не побягна.
Второ заключение, направено наум: муцуните в Мисисипи са от по-твърд материал в сравнение с братовчедите си по други места. Или просто са по-тъпи.
Петият успя да докосне рамото ми. Може би нескопосан опит за удар, може би беше решил да ме стисне за гърлото. А може би искаше да ме склещи в прегръдката си, така че шестият да ми нанесе няколко удара. Нямаше как да разбера кое от двете. Но при всички случаи остана горчиво разочарован. Изстрелях се с гръб към него. В процеса на светкавичното движение взе участие цялото ми тяло. Торсът ми се извъртя, лакътят ми се отметна назад и го улучи в скулата. Използвах сблъсъка, за да отскоча обратно и да потърся последния оцелял. Шестия в отбора на отмъстителите. Той запъна пети в бордюра и разпери ръце като бостанско плашило. Приех това като покана да му стоваря един юмрук в слънчевия сплит. Сякаш го включих в електрически контакт. Нещастникът отлетя назад и започна да танцува, а след това се срина в безформена купчина.
Онзи, когото бях улучил в ухото, драскаше с нокти и очевидно се връщаше в съзнание. Очите му бяха затворени и това правеше двубоя малко нечестен, но аз по принцип си падам по такива ситуации. Прицелих се и му треснах едно ляво кроше в челюстта.
Свлече се като парцалена кукла.
Изпуснах въздуха от гърдите си.
Шест от шест.
Край на мача.
Изкашлях се да прочистя дробовете си и се изплюх на земята. После се обърнах и забързах на север. Предстоеше ми да извървя цяла пряка, а часовникът в главата ми показваше девет и една минута.
42
Бутнах вратата на ресторанта, но само за да установя, че с изключение на сервитьорката и възрастната двойка от «Тусейнтс» заведението беше празно. Старците изглеждаха по средата на вечерния си маратон. Жената четеше книга, а пред мъжа лежеше разтворен вестник. Деверо все още не се беше появила.
Обясних на сервитьорката, че чакам компания, после поръчах маса за четирима, преценил, че двойката ще бъде малко тясна за по-продължителен социален контакт. Тя ме настани на една маса близо до вратата, а аз веднага се насочих към тоалетната.
Наплисках лицето си и измих ръцете си до лактите с гореща вода и сапун. Прекарах пръсти през мократа си коса и направих няколко вдишвания и издишвания. Адреналинът е гадно нещо. Никога не знае кога да си тръгне. Размахах ръце и изпънах рамене, после се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше наред, лицето ми беше чисто.
Но по ризата ми имаше кръв.
На джобчето и над него. Също и отдолу. Не беше много, но си личеше. Няколко ярки капчици във формата на запетайки. Сякаш някой ме беше напръскал. Или бях ходил под ръмящ дъждец. Което си беше точно така. Вторият отмъстител, когото бях праснал в основата на носа. А от там беше рукнала кръв като вода в тоалетна чиния.
— По дяволите! — рекох. Тихо, сякаш на себе си.
Старата ми риза беше в кошчето за боклук в хотелската стая.
Магазините бяха затворени. Приближих се до умивалника и се огледах по-отблизо. Капчиците вече засъхваха, придобивайки кафяв цвят. Може би щяха да се превърнат в нещо, което нарочно е там. Като лого. Или като някаква единична шарка върху плата.
Още няколко пъти вдишах дълбоко и издишах.
Нищо не можех да направя.
Тръгнах обратно към салона. Влязох там в момента, в който Деверо затваряше входната врата след себе си.
