Не беше с униформа. Сребриста копринена блуза и черна пола до коленете. Високи токчета, сребърно колие. Блузата беше тънка и прилепнала, с отворена яка. Полата пристягаше талията иМ — толкова тънка, че бих могъл да я обхвана с длани. Боси крака. Стройни и дълги. Косата иМ беше още влажна от душа, спускаща се свободно към раменете и гърба. Усмивката иМ озаряваше невероятните иМ очи.
Заведох я на масата. Седнахме един срещу друг. Беше дребна и стегната. Усетих парфюма иМ. Лек и загадъчен. Харесах го.
— Извинявай, че закъснях — каза тя.
— Няма проблем.
— Имаш кръв по ризата си.
— Така ли?
— Откъде е?
— От един магазин срещу хотела.
— Не те питам за ризата, а за кръвта. Не си се порязал при бръснене.
— Нали каза да не се бръсна.
— Знам. Така повече ми харесваш.
— Ти също изглеждаш страхотно.
— Благодаря. Реших да си тръгна по-рано. Прибрах се да се преоблека.
— Виждам.
— Живея в хотела.
— Знам.
— Стая седемнайсет.
— Знам.
— С балкон към улицата.
— Значи си видяла?
— Всичко — кимна тя.
— В такъв случай съм изненадан, че не отмени срещата.
— Среща ли беше?
— Да, среща за вечеря.
— Не им даде възможност за първи удар.
— Ако бях, сега нямаше да съм тук.
— Вярно — кимна тя и се усмихна. — Беше доста добър.
— Благодаря — рекох.
— Ама ми изтъняваш бюджета. Пелегрино и Бътлър работят извънредно, за да ги изнесат. Исках да ги няма, преди собствениците на хотела да приключат с вечерята. Гласоподавателите не обичат уличните безредици.
Сервитьорката дойде да ни вземе поръчката. Не носеше меню. Деверо се хранеше тук три пъти дневно в продължение на две години. И познаваше менюто. Поръча си чийзбургер. Аз също, с чаша кафе. Жената си записа и се оттегли.
— Вчера яде чийзбургер — отбелязах аз.
— Както всеки ден — отвърна Деверо.
— Наистина ли?
— Правя едни и същи неща всеки ден — кимна тя. — И ям едни и същи неща.
— Как не напълняваш?
— Хабя умствена енергия — отвърна тя. — Много се тревожа.
— За какво?
— В момента за един човек от Оксфорд, Мисисипи. Онзи с огнестрелната рана в бедрото. Докторът донесе личните му вещи в службата. Портфейл и бележник. Бил е журналист.
— От някой голям вестник ли?
— Не, на свободна практика. Вероятно е имал трудности да си вади хляба. Журналистическата му карта е отпреди две години. В Оксфорд излизат два конкуриращи се вестника. Предполагам, че се е опитвал да продаде материал на някой от тях.
— В Оксфорд има и училище, нали?
— «Олд Мис» — каза тя. — Радикално, като целия щат.
— Защо се е появил тук?
— Много бих искала да го попитам. Може би е разполагал с нещо, което би ми било от полза.
Сервитьорката се появи с кафето ми и чаша вода за Деверо. Старецът от хотела изсумтя зад гърба ми и прелисти вестника си.
— Моят командващ офицер продължава да отрича за следите от ботуши извън оградата — рекох.
— Как го приемаш? — попита Деверо.
— Не знам. Никога досега не ме е лъгал.
— Може би някой лъже него.
— Толкова млада и вече толкова цинична.
— А
— Ти какво? На психоаналитик ли се правиш?
— Не, просто ми е любопитно — усмихна се тя. — Защото бях там. Предполагам, че ще се ядосаш.
— Аз никога не се ядосвам. Адски спокоен тип съм.
— Преди двайсет минути изглеждаше доста ядосан. Имам предвид фамилията Маккини.
— Това беше само технически проблем. Проблем на време и пространство. Не исках да закъснея за вечерята. Но не бях ядосан. Е, поне в началото. После малко ми се вдигна адреналинът. Знаеш как е. Предишния път, когато ми цъфнаха четирима, им дадох шанс да се върнат с подкрепления. И какво направиха? Прибавиха още двама. Толкоз. Общата бройка нарасна на шестима. Какво означава
— Повечето хора биха казали, че шестима срещу един е сериозно предимство — отбеляза тя.
— Но аз ги предупредих. Казах им, че ще им са нужни повече хора. Опитах се да бъда честен с тях. Те обаче не ме послушаха. Сякаш разговарях с Пентагона.
— Между другото как вървят нещата с тях?
— Зле. Не са по-добри от фамилията Маккини.
— Тревожиш ли се?
— Някои хора се тревожат.
— Така и трябва да бъде. Армията ще се промени.
— А заедно с нея и морската пехота.
— Сигурно — усмихна се тя. — Но не много. Основната мишена е армията. Лесна мишена, защото е скучна. Но морската пехота е друга работа.
— Така ли мислиш?
— О, я стига! — тръсна глава. — Ние сме блестящи. Имаме страхотни униформи. Изпълняваме страхотни операции и правим страхотни погребения. И знаеш ли защо? Защото притежаваме добър пиар. Получаваме добри съвети. Нашите консултанти по принцип са по-добри от вашите. А нещата винаги опират до това. По тази причина вие ще загубите много, а ние — малко.
— Имате консултанти? — повдигнах вежди аз.
— И лобисти. А вие нямате ли?
— Май не — признах аз и си помислих за стария ми приятел Стан Лаури и неговите обяви за работа.
