— В десет вечерта. Това са цели осемнайсет часа. Предполагам, че вече е имало някакъв процес на разлагане.
— Може би. Но обезкървените трупове имат малко странно поведение. Трудно е да се каже. А и твоят съдебен лекар едва ли може да се нарече Шерлок Холмс.
— Значи е възможно?
— Трябва да обясним защо е облякла хубава рокля и чорапогащник между полунощ и четири сутринта.
Замислихме се за миг, после се предадохме на инерцията. Забравихме всякакви рокли и чорапогащници, гласоподаватели и репутации. А след това заспахме прегърнати. Направо върху завивките, голи. Потънали в дълбоката нощна тишина на Мисисипи.
Четири часа по-късно отворих очи, дълбоко убеден в правотата на едно свое старо убеждение: няма нищо по-хубаво от втория път. Забравяш за тромавото неудобство на първия път, обръщаш гръб на всичките му малки трикове, свързани с първоначалното впечатление. Появява се нова близост, но не за сметка на възбудата. Вече имаш представа какво се получава и какво не. И си готов за втория път, който си е чиста проба рокендрол.
Точно това и сторихме.
После Деверо се прозя, протегна се и небрежно констатира:
— Не си толкова зле за боец.
— А ти си направо отлична за морски пехотинец — похвалих я аз.
— Май трябва да внимаваме да не развием някакви чувства.
— Какво?
— Какво какво?
— Имам предвид чувствата.
Тя направи малка пауза.
— Мъжете трябва да внимават с чувствата си.
— Ако изпитам такива, ти ще си първата, с която ще го споделя — рекох.
Тя отново замълча, после се разсмя. Това беше добре. Все пак беше 1997-а. Времето на мимолетните връзки.
За втори път се събудих в седем сутринта с мисли за бременност в главата.
45
Елизабет Деверо седеше в леглото. Вляво от мен, в средата на своята част, с изправен гръб и кръстосани крака като йога. Гола и невъзмутима. Изключително хубава. Ослепителна. Една от най-красивите жени, които бях виждал голи, и със сигурност най-красивата, с която бях спал.
В момента обаче тя беше потънала в размисъл. Седем сутринта. Началото на работния ден. Нямаше да ме огрее за трети път. Поне не веднага.
— Би трябвало да имат и друго общо помежду си — промълви тя. — Имам предвид трите убити жени.
Не отговорих.
— Красотата е доста мъгляво понятие — добави тя. — Твърде субективно. Нищо повече от едно мнение.
Продължавах да мълча.
— Какво? — втренчено ме погледна тя.
— Не е само мнение — рекох. — Не и при тези трите.
— Значи търсим два фактора. Две неща, които се преплитат. Те са били красиви, но и още нещо.
— Може би бременни — казах аз.
Замислихме се върху предположението. И трите са били красиви, много мъже биха пожелали да ги притежават. Случват се такива неща, особено в град около военна база. Обикновено случайно, но понякога и нарочно. Има жени, които са убедени, че е много по-добре да се местят от база на база с дете в ръце, отколкото да живеят сами в градчето, в което са се родили. Може би грешка, но не за всички. Майка ми например не е имала нищо против подобен начин на живот.
— Шона Линдзи е искала да се измъкне от града на всяка цена — казах аз. — Поне така твърди брат иМ.
— Но това едва ли важи за Джанис Чапман — рече Деверо. — Тя не е раждана тук, дошла е в града доброволно. Не е имала нужда от мъж, който да я измъкне. Би могла просто да продаде къщата си, да скочи в хондата и да подкара накъдето иМ видят очите.
— Значи говорим за инцидент, поне в нейния случай — рекох. — Освен това не видяхме в къщата иМ нищо, което да прилича на противозачатъчно средство. Имам предвид аптечката в банята иМ.
Тя замълча.
— Ти къде държиш своите? — попитах.
— На лавицата над мивката. Тук нямат аптечки.
— А знаеш ли дали Розмари Макклачи е искала да се махне от града?
— Не знам. Може би. Защо да не иска?
— Докторът направи ли иМ тест за бременност?
— Не — отвърна Деверо и леко въздъхна. — Ако бяхме в някой голям град, със сигурност щяха да иМ направят. Но не и тук. Мириам подписа смъртния акт и ни обясни причината за смъртта. Това беше всичко.
— Чапман не изглеждаше бременна — отбелязах аз.
— На някои жени не им личи в продължение на месеци.
— А възможно ли е Розмари Макклачи да е споделила подобно нещо с майка си?
— Не мога да иМ задам такъв въпрос — каза Деверо. — Няма как. Не мога и не искам да вкарам подобна мисъл в главата на Емелийн. Ами ако не е била бременна? Защо трябва да петним паметта иМ?
— Сигурен съм, че братът на Шона Линдзи ми спести нещо — промърморих аз. — Може би нещо важно. Искам да поговориш с него. Казва се Брус. Между другото мечтае да постъпи в СВ.
— Не в морската пехота?
— Май не.
— Защо? Сигурно си ни оплюл, а?
— Не, просто бях откровен.
— Дали ще иска да говори с мен? Стори ми се доста враждебен.
— Нищо му няма. Грозен е, но иначе си е наред. Армията го привлича. Изглежда наясно с командната структура. Ти си морски пехотинец и шериф. При правилен подход като нищо ще скочи на крака и ще ти козирува.
— Добре — отвърна тя. — Може би ще опитам. Дори още днес.
