— Дискретно, под радара. Не забравяй, че ние изобщо не сме там, най-вече за останалия свят. Докарали със самолет някакъв тип от Германия. Уж на път за Италия по някакви натовски дела, но истинската му дестинация била Косово. Детайлите по пътуването все още са актуални.
— И?
— Като американец патриот ще ти бъде приятно да чуеш, че всеки боец от американските въоръжени сили е невинен като новородено бебе. Хората в униформа не са извършили никакви престъпления.
— Значи следствието е прекратено?
— Абсолютно.
— Кой го е ръководил?
— Майор Дънкан Мънро.
Приключих разговора и се насочих към стълбите. Деверо не беше в стаята ми. Върнах се на пръсти и натиснах бравата иМ. Вратата беше заключена. Отвътре долиташе плискане на вода. Почуках, но без резултат. Прибрах се в стаята, взех душ и се облякох. Петнайсет минути по-късно отново почуках на вратата иМ, но всичко беше тихо. Тръгнах нагоре към ресторанта, но там също я нямаше. Колата иМ не беше на служебния паркинг. Останах на тротоара. Не знаех какво да правя. Нямаше с кого да си поговоря. Изобщо не подозирах, че до часа, който щеше да промени всичко, оставаха само петдесет и девет минути.
47
Половината от това време прекарах на тротоара. Облегнах се на близката стена и не помръдвах. Професионално умение, което беше необходимо за работата ми. Владея го, въпреки че познавам хора, които са по-добри от мен. Много по-добри. Хора, които могат да чакат часове, дни и седмици, за да се случи нещо.
Аз чаках старецът с шивашкия метър да отвори магазина за ризи. И той го отвори. Отлепих се от стената, прекосих улицата и влязох след него. След кратко суетене около ключалките и осветлението старецът се насочи право към купчината, с която се занимаваше вчера. Аз бързо открих същата риза, измъкнах я от рафта и се насочих към тезгяха.
— Запасявате ли се? — вдигна глава старецът.
— Не, но предишната се изцапа.
Той протегна врат и огледа капчиците засъхнала кръв по горното ми джобче. От горе на долу, после отдолу нагоре.
— Сигурен съм, че ще се изпере — каза. — Със студена вода и мъничко сол.
— Сол ли?
— Солта помага при отстраняването на кървави петна. Но само със студена вода. Топлата ги запечатва завинаги.
— Според мен хотел «Тусейнтс» не предлага достатъчно добра услуга по отношение на прането — отвърнах. — Всъщност май изобщо не предлага такава. Във фоайето не сервират дори кафе.
— Можете да я вземете със себе си у дома, сър.
— Как?
— Ами в куфара си.
— По-лесно е да я сменя.
— Но това ще ви струва скъпо.
— В сравнение с какво? Колко струва един куфар?
— Да, ама куфарът ще го използвате многократно. В продължение на дълги години.
— Все пак ще взема новата риза — рекох. — Не е нужно да я опаковате.
Платих, шмугнах се в пробната и дръпнах завесата. Свалих старата си риза и облякох новата.
— Имате ли кошче за боклук? — попитах, след като напуснах кабината.
Човекът изненадано ме погледна, после се наведе и измъкна изпод тезгяха метален цилиндър, който му стигаше до коляното. Смачках на кълбо изцапаната риза и безпогрешно я изстрелях в кошчето от разстояние три метра. Старецът трепна, в очите му се появи ужас. Излязох от магазина, прекосих улицата и се насочих към ресторанта. Да хапна нещо, а и да подебна още малко. Там имах най-голям шанс да се натъкна на Деверо. Жена с нейния апетит нямаше как да не се отбие в единственото заведение за хранене. Всичко беше въпрос на време.
В крайна сметка се оказа, че е въпрос на двайсетина минути. Тя се появи малко след като довърших бърканите яйца и посягах към третата си чаша кафе. Видя ме и спря на прага. Целият свят замръзна с нея. Въздухът изведнъж стана по-плътен. Беше облечена с униформа, с прибрана коса. Лицето иМ беше сдържано, дори леко сковано. Изглеждаше фантастично.
Поех си дъх и подритнах стола срещу себе си. Тя не реагира. Очите иМ леко се присвиха, преценявайки вариантите. После се плъзнаха по масите, повечето от които празни. В крайна сметка явно стигна до заключението, че ще изглежда много странно, ако седне на отделна маса. В очите на избирателите, разбира се. И заради репутацията си. Тръгна към мен, издърпа стола още трийсетина сантиметра и седна. Хладна, резервирана, с прибрани колене и ръце в скута.
— Нямам годеница — рекох. — Нито пък нещо, което може да се нарече гадже.
Тя не отговори.
— Беше колежка от ВП — добавих аз. — Там всички си падат по конспирациите. Сигурно им е интересно. Прекият ми началник се представи като мой чичо.
Никакъв отговор.
— Не разполагам с доказателства, за да разсея подозренията ти — предадох се аз.
— Гладна съм — обяви тя. — За пръв път от две години насам си пропускам закуската.
— За което се извинявам — казах.
— Защо? Няма нужда да се извиняваш, ако това, което чух, е истина.
— Истина е. Извинявам се от името на колежката.
— Сержант Нили?
— Не. Тази се казва Карла Диксън.
— Какво искаше?
— Да ми каже, че никой от Форт Келам не се занимава с финансови измами.
— Откъде знае?
— Тя знае всичко, което е белязано със знака на долара.
— А кой допуска, че в Келам се вършат финансови измами?
