— Висшето ръководство. Най-вероятно като теоретическа възможност. Те са отчаяни, както ти правилно отбеляза.
— Щеше ли да изневериш на годеницата си, ако имаше такава?
— По-скоро не — поклатих глава аз. — Но с теб при всички случаи.
— Парила съм се и преди.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Но е истина. Чувството е крайно неприятно.
— Разбирам — рекох. — Но снощи не си се опарила.
Тя замълча и се замисли. За
— Обадих се на Брус Линдзи — рече. — Брата на Шона. Ти знаеше ли, че имат телефон в къщата?
— Да, дори го използвах — кимнах аз. — От него потърсих Карла Диксън, която ми се обади сутринта.
— Следобед ще отскоча до там. Според мен ти беше прав. Той наистина има какво да ми каже.
Ще отскоча, в единствено число.
— Груба шега на колежка, нищо повече — промърморих.
— Страхувам се, че има проблем с отпечатъците в къщата на Джанис Чапман — рече тя. — Фактически грешката е моя.
— Какъв проблем?
— Заместникът ми Бътлър има приятелка в участъка на Джаксън. Били са заедно на курса по дактилоскопия. Намекнах му да я помоли да обработи отпечатъците там, за да си спестим малко пари. По принцип нямаме бюджет за такива изследвания. Но този път приятелката му сгафи, а аз няма как да настоявам за повторение на манипулацията. Това би било прекалено нахално.
— В какъв смисъл е сгафила?
— Объркала номерата на файловете. Данните на Чапман отишли във файл на някоя си Одри Шоу, а пък нейните данни дойдоха при нас. Нищо общо, разбира се. Жената е била на държавна служба, каквато тук изобщо няма. А и Чапман по принцип не е работила нищо. Освен ако Одри Шоу не е била предишната собственичка на къщата. В такъв случай грешката е на Бътлър, който е свалил отпечатъци бог знае откъде. Или твоя, защото си го допуснал…
— Няма такова нещо — поклатих глава аз. — Бътлър свърши добра работа. Свали отпечатъци откъдето трябваше. Те може да се окажат на предишната собственичка само ако тя тайно се е промъкнала в къщата, за да използва четката за зъби на Чапман. Предполагам, че наистина е станало някакво объркване в документацията. Случват се и такива неща.
— Я пак ми разкажи — рече Деверо. — За онзи телефонен разговор.
— Обади ми се майор Карла Диксън от Триста двайсет и девети, за да ми предаде служебна информация — рекох. — И това беше всичко.
— А тая работа с годеницата е била шега, така ли?
— Не ми казвай, че в морската пехота не правят същото.
— Хубава ли е?
— Нищо иМ няма.
— Била ли ти е гадже?
— Не.
Деверо отново млъкна. Усещах, че всеки момент ще вземе решение. То вече витаеше във въздуха. Бях почти сигурен, че ще бъде благоприятно за мен. Но не разбрах дали наистина е така, защото вратата на ресторанта отскочи встрани и на прага се появи яката диспечерка от участъка. Дишаше тежко, гърдите иМ напрегнато се повдигаха и отпускаха. Явно беше тичала по целия път.
— Още едно! — обяви на пресекулки тя.
48
Полицай Бътлър пътувал към Келам да смени Пелегрино, който дежурел пред портала. На километър и половина от там случайно погледнал встрани и забелязал някаква безформена фигура сред храсталаците на стотина метра северно от шосето. Пет минути по-късно докладвал лошата новина по радиостанцията, а след още минута и половина диспечерката се появи в ресторанта. Двайсет секунди ни бяха достатъчни, за да скочим в служебния автомобил на Деверо. Тя яко настъпи газта. Появихме се на местопрестъплението десетина минути след като Бътлър случайно беше погледнал встрани от пътя.
Не че бързината имаше някакво значение.
Спряхме зад неговата кола и изскочихме навън. Намирахме се на главния път, който вървеше от изток на запад, на три километра след последните къщи на Картър Кросинг и на километър и половина преди Келам. Голо поле, обсипано с ниски храсталаци. На значително разстояние от гората, която тъмнееше около оградата на базата. И на значително разстояние от гората покрай жп линията зад гърба ни. Късното утро беше тихо и спокойно. Небето синееше, въздухът беше топъл, духаше лек ветрец.
Веднага видях това, което беше забелязал Бътлър. Отдалеч приличаше на камък или на купчина боклук. Но не беше. Малка тъмна купчина. Продълговата и леко извита. Нямаше как да бъде сбъркана. Нямаше как да се определят размерите иМ заради разстоянието. Ако беше на осемдесет метра, може би ставаше въпрос за дребна жена. Но ако беше на сто и двайсет, би могъл да бъде мъж, при това доста едър.
— Мразя тази професия! — процеди Деверо.
Бътлър стоеше сред храсталаците, някъде по средата между нас и тялото. Тръгнахме към него, подминахме го и продължихме напред, без да му кажем една дума. Не след дълго прецених, че разстоянието е някъде към стотина метра. От това следваше, че не става въпрос нито за дребна жена, нито за едър мъж. А за нещо по средата. Висока жена или нисък мъж.
Може би тийнейджър.
После разпознах сгърчената фигура.
И хукнах към нея.
