— Но няма как да оспорят веществените доказателства. Ще събера достатъчно, включително и човешки останки, които ще бъдат убедителни за всички.
— Това не мога да ти го позволя — рече тя.
— Не трябваше да убиват това момче, Елизабет. Които и да са те, това е капката, която преля чашата. Няма връщане назад. И проблемът вече е изцяло техен, а не наш.
— Дори не знаем кои са.
— Те са там, в гората.
— С камуфлажни дрехи, снабдени с бинокли — каза тя. — Как изобщо ще ги доближиш?
— Като използвам сляпата им зона.
— Къде е тя?
— Някъде около портала. Те очакват нарушител, който знае, че не може да мине през портала. Следователно не поглеждат натам. Вниманието им е насочено основно към откритото поле.
— Но порталът е под наблюдение от караулното.
— Не е така. Войниците в караулното наблюдават подстъпите към портала. Аз обаче изобщо няма да се доближавам до него. Ще потърся някоя дупка в оградата, която е достатъчно дълбоко в тила на мобилния отряд и достатъчно далеч от караулното.
— Те стрелят на месо, Ричър.
— Но по хора, които виждат. А мен няма да ме видят.
— Ще те закарам в града.
— Няма да се връщам там. Искам да ме закараш в обратна посока и да ми дадеш оръжие.
Тя замълча.
— Виж какво, ще го направя и без тези неща — погледнах я аз. — Ще стане по-бавно и по-трудно, но ще стане.
— Качвай се в колата, Ричър — заповяда тя.
Нямах представа къде се готви да ме закара.
Качихме се в колата иМ. Деверо даде на заден, излезе на пътя и пое на изток, към Келам. В посоката, която ми трябваше. Обадих се едва след като изминахме около километър.
— Излез от пътя и карай по тревата, източно от гората. Все едно че случайно си забелязала нещо.
— Право към тях, така ли? — попита тя.
— Те не са там. Намират се на северозапад от тук. Освен това няма да посмеят да стрелят по полицейска кола.
— Сигурен ли си?
— Има само един начин да разберем.
Тя намали, пресече банкета и колелата започнаха да подскачат по неравностите на спечената земя. Черният път минаваше по дъното на издължена долчинка. На двеста метра северно от него се виждаше стената от млади дръвчета, извиваща се успоредно с оградата. На други двеста метра, но в южна посока, тъмнееше старата гора. Деверо се насочи на североизток, на четирийсет и пет градуса от асфалтирания път. След няколко минути подскачане и друсане колата описа широк завой и спря на няколко метра от първите дървета. Вратата ми беше буквално на няколко крачки от тях.
— Оръжие? — обърнах се да я погледна аз.
— Господи! — въздъхна тя. — Тая работа е незаконна по куп параграфи.
— Нали каза, че моята дума ще бъде срещу тяхната? Ако някой стреля от тук, те ще кажат, че няма такова нещо. Колкото повече стреля, толкова повече ще отричат.
Тя изпусна въздуха от гърдите си и измъкна пушката от калъфа иМ между седалките. Беше стар уинчестър с еднометрова цев, тежащ три килограма. Издраскан от дълга употреба, но смазан и почистен. Беше поне на петдесет години, но си личеше, че е поддържан добре. Въпреки това изпитах известно недоверие към него — както към всички оръжия, с които не съм стрелял. Няма нищо по-лошо от това да натиснеш спусъка и да не последва нищо. Или пък да пропуснеш целта.
— Това нещо работи ли? — попитах.
— Да, при това перфектно.
— Кога за последен път си стреляла с него?
— Преди две седмици.
— По какво?
— По мишени. Всяка година провеждам учебни стрелби за личния състав. А за да бъда най-добра, трябва да тренирам редовно.
— Улучи ли мишената?
— Пръснах я на парчета.
— А наложи ли се да презареждаш?
— Шест патрона в магазина, плюс един в цевта — усмихна се тя. — В багажника имам още. Ще ти дам колкото можеш да носиш.
— Благодаря.
— Пушката беше на баща ми. Грижи се за нея.
— Разбира се.
— Грижи се и за себе си.
— Винаги.
Слязохме от колата и минахме отзад. В багажника цареше пълен безпорядък. Имаше дори пръст. Но това не ме засягаше. Интересувах се единствено от металното сандъче, завинтено в пода зад седалките. Доста далеч за жена с габаритите на Деверо. Тя се надигна на пръсти и се наведе навътре. Гледана отзад, маневрата беше прекрасна. Абсолютно блестяща. Ноктите иМ задраскаха по капака на сандъчето. Миг по-късно се измъкна обратно и ми подаде кутия с патрони 12-и калибър. Петнайсет на брой. Джобовете на панталона ми поеха десет от тях, а останалите пет пуснах в джобчето на ризата си. Деверо мълчаливо ме наблюдаваше. В един момент очите иМ се разшириха от учудване.
— Изпрал си ризата си! — възкликна тя.
— Не, купих си нова — отвърнах аз.
— Защо?
— Така реших.
— Но защо купуваш нова, вместо да изпереш старата?
— Този въпрос вече го обсъдих със собственика на магазина. За мен покупката е логична.
— Добре — кимна тя.
— Между другото имаш страхотно дупе.
— Добре — повтори тя.
— Не се сдържах, затова го споменавам.
— Благодаря.
— Сега добре ли сме? — попитах, гледайки я в очите. — Наред ли е всичко между нас?
— Винаги е било наред — усмихна се тя. — Просто ти подръпнах каишката. Ако онази жена беше казала, че ти е гадже, може би щях да го приема сериозно. Но годеница? Дрън-дрън!
— Защо?
— Никоя жена не би се омъжила за теб.
— Защо?
