— Мисля, че извършителят вече е идентифициран.

— Кога?

— Преди около три часа, доколкото съм осведомен.

— Кой е той?

— Не разполагам с подробностите.

— Някой от нашите?

— Не. Става въпрос за местен човек. От Мисисипи.

Замълчах.

— Но както и да е — смени тона Фрейзър, — благодаря ти, че дойде.

Не казах нищо.

— Срещата ни приключи, майоре.

— Не, господин полковник — отвърнах. — Срещата ни не е приключила.

65

Пентагонът е бил построен в началото на Втората световна война. И поради този факт строителството е било извършено без много стомана. Както при всяка война стоманата е била по-нужна другаде. Това е причината огромното здание да разчита главно на здравината на бетона. За изграждането му е било нужно голямо количество пясък, което са копали от Потомак, почти до стените иМ. Много голямо количество. Близо един милион тона. Резултатът е изключителна солидност.

И тишина.

Отвъд вратата на Фрейзър работеха трийсет хиляди души, но аз изобщо не ги чувах. Тишината се нарушаваше единствено от тихо съскане, характерно за всеки кабинет в пръстен С.

— Не забравяй, че разговаряш с висшестоящ офицер — процеди Фрейзър.

— А ти не забравяй, че срещу теб седи офицер от Военната полиция, който има право да арестува всеки военнослужещ — от редника до генерала.

— Какво искаш да кажеш?

— «Свободните граждани на Тенеси» са получили заповед за охрана на Келам. Това е ясно за всички. Съгласен съм, че е имало злоупотреба със сила, но за това са отговорни колкото те, толкова и човекът, който е издавал заповедите. Всъщност неговата отговорност е по-голяма именно заради това.

— Никой не е издавал никакви заповеди.

— Те са били изпратени там едновременно с моята поява. И тази на Мънро. Събрали сме се на едно място благодарение на специално решение. Заради присъствието на Рийд Райли в базата. Кой е знаел за това?

— Може би решението е било взето на местно ниво.

— Искам да чуя каква е била личната ти позиция.

— Пасивна. С готовност за бърза реакция в случай на нужда. Нищо повече.

— Сигурен ли си?

— Офицерът за връзки със Сената винаги е пасивен. Работата му е да потушава пожари.

— Никога не поема сам инициативата, така ли? В смисъл да потушава пожарите още преди да са възникнали?

— Как бих могъл?

— Видял си приближаването на опасността, изготвил си план. Възлагаш охраната на Келам на някакви досадни цивилни, които задават тъпи въпроси. Няма как да възложиш задачата на самите рейнджъри, защото никой командир на света не би признал законността на подобна заповед. По тази причина си принуден да потърсиш услугите на своите неофициални другарчета. Например от Тенеси, който по една случайност е родният ти щат, където познаваш много народ. Това е възможно, нали?

— Не, това е абсурдно.

— След което прибягваш до подслушване на телефоните на ВП като допълнителна застраховка. Следиш нещата отблизо, за да усетиш навреме всяко отклонение и да вземеш съответните мерки.

— Това е още по-голям абсурд.

— Отричаш ли го?

— Разбира се, че го отричам.

— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?

— Кои две неща?

— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?

— Че става въпрос за нарушаване на закона.

— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.

— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?

— Предполагам.

— Да или не, полковник?

— Да.

— Как си с краткосрочната памет? — попитах.

— Добре съм.

— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?

— Казах ти да затвориш вратата.

— Не, каза ми «здрасти». А след това ме помоли да затворя вратата.

— Предложих ти да седнеш.

— А после?

— Не си спомням — предаде се Фрейзър.

— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.

— Да, сега си спомням.

— А след това ти попита какви новини нося.

— Но ти каза никакви.

— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.

— Да, наистина бях изненадан.

— За чие име си помисли?

— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.

— В такъв случай би трябвало да кажеш име, а не името.

— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.

— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.

— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.

— Вече го открих.

Той не отговори.

— Нещо запъна, а? — подхвърлих.

Той продължаваше да мълчи.

Перейти на страницу:

Похожие книги