— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за «Свободните граждани на Тенеси» само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.
Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.
— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.
— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.
— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.
— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.
Не получих отговор.
— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.
Мълчание.
— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?
— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?
— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.
— А ти наистина ли си толкова тъп?
— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.
— Ще ти дам един съвет, синко: мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото.
— Имаш ли пистолет в чекмеджето си?
— Имам два.
— Ще ме застреляш ли?
— Ако се наложи.
— Намираме се в Пентагона! Зад онази врата има трийсет хиляди души с военна подготовка, които знаят как да реагират на стрелба. Не е зле предварително да обмислиш какво ще им кажеш.
— Нападнал си ме.
— Защо ми е да го правя?
— Защото си бесен на някой, който е застрелял едно грозно черно хлапе някъде там, в пустошта.
— На никого не съм казвал, че хлапето е грозно или черно. Най-малкото по телефона. Следователно си получил тази информация директно от приятелчетата си в Тенеси.
— Това вече няма значение. Заповядал съм ти да напуснеш, но ти си отказал и си ме нападнал.
Изтегнах се в стола за посетители. С опънати крака и увиснали надолу ръце. Стана ми толкова хубаво, че чак ми се доспа.
— Мислиш ли, че тази поза е нападателна? — подхвърлих. — Освен това тежа към сто и десет кила. Малко ще ти е трудно да ме преместиш преди появата на колегите ти от 3C314 и 3C316. Ще дотичат максимум за секунда и половина, а след това ще трябва да се разправяш с Военната полиция. Убил си техен колега при крайно подозрителни обстоятелства, което означава, че ще те разкъсат. Даваш ли си сметка за това?
— Никой няма да чуе нищо — каза Фрейзър.
— Защо? Нима пистолетите ти са оборудвани със заглушители?
— Не ми трябват заглушители. Още по-малко пък пистолети.
След тези думи Фрейзър направи нещо много странно. Изправи се и откачи една снимка от стената зад себе си. Черно-бяла, на която беше самият той в компанията на сенатора Карлтън Райли. Надписана. Вероятно от сенатора, а не от него. Отдалечи се от стената и постави снимката на бюрото си. После се обърна и измъкна пирончето от стената, вероятно наранявайки ноктите си.
— Това ли си намислил? — вдигнах вежди аз. — Да ме надупчиш до смърт с някаква топлийка?
Той мълчаливо остави пирона до рамката, после издърпа едно чекмедже и извади чук.
— Нападнал си ме, докато съм се опитвал да закрепя снимката обратно на стената — поясни. — За щастие съм успял да докопам чука, който ми е бил подръка.
Въздържах се от коментар.
— Ще стане много тихо — добави Фрейзър. — Един удар ще бъде достатъчен. А след това ще разполагам с достатъчно време да наглася тялото ти както пожелая.
— Ти си луд — рекох.
— По-скоро съм всеотдаен и вярвам в бъдещето на армията.
66
