Формата на чуковете е добре измислена и вероятно по тази причина е останала непроменена през годините. И защо да се променя? Пироните открай време са си едни и същи. Това определя и формата на чуковете. Тежка желязна глава и дръжка. Това е всичко, което ти трябва. Без нищо излишно. Чукът в ръката на Фрейзър беше тежък, с глава на баклавички, предназначен за яко коване. Най-малко две кила. Грозен и заплашителен. Абсолютно неудобен за окачването на картини, но в реалния свят често се натъкваме на подобни несъответствия.
В случая обаче ставаше въпрос за доста сериозно оръжие.
Стиснал го като палка в дясната си ръка, Фрейзър тръгна към мен. Светкавично скочих от стола за посетители, забравил за всякакви положения на безчувственото си тяло, които биха го затруднили. Въпрос на инстинкт. Обикновено не се плаша лесно, но и хората са измислени доста добре. Голяма част от това, което вършим, е дълбоко закодирано в подсъзнанието ни. Още от памтивека. Там, откъдето приятелят ми Стан Лаури мечтае да започне на чисто.
Кабинетът беше малък. С още по-малко свободно пространство на пода. Предстоеше ми нещо като бой в телефонна кабина, чийто изход зависеше от съобразителността на Фрейзър. Имах всички основания да приема, че тя е на добро ниво. Преди да се оттегли на топлото местенце в Пентагона, тоя тип беше оцелял във Виетнам и в Залива. А това не се случва, без да използваш главата си. По десетобалната система му давах оценка седем, може би дори осем. Това не го правеше кандидат за Нобелова награда, но умствените му качества положително бяха по-големи от тези на средностатистическата мечка.
Всичко това беше в моя полза. Просто защото битката с кретени е много по-трудна. Няма как да отгатнеш какво се готвят да направят. Докато умните хора са предвидими.
Фрейзър замахна. Отляво надясно на височината на кръста. Обичайният стартов гамбит. Наклоних се рязко назад и чукът не ме улучи. Предположих, че следващият замах ще бъде в обратна посока, отдясно наляво. Пак на височината на кръста. Така и стана. Но отново с нулев резултат. Това бяха първите опознавателни ходове. Като местенето на пешките по шахматната дъска. Противникът ми дишаше странно. Причината за това не беше проблем в гърлото, а по-скоро бликаща ярост. Света Одри можеше да бъде спокойна. Просто ярост, придружена от възбуда. Фрейзър беше боец по душа. За такива хора битката е всичко. Живеят за нея, а тя ги поглъща. Устните му дори се разтеглиха в подобие на усмивка, а очите му не виждаха нищо друго, освен главата на чука и средната част на тялото ми зад нея. Във въздуха се усети острата миризма на пот, примитивна като миризмата в леговището на нощно влечуго.
Направих малка стъпка напред. Той реагира, като отстъпи в обратна посока. Озовахме се горе-долу в центъра на помещението, което беше от първостепенно значение. Не за него, а за мен. Целта му беше да ме притисне до стената, но аз не исках да бъда там.
Все още не.
Той замахна за трети път. Широко, като косач на тучна ливада. По очите му познах, че и тази атака ще бъде фалшива. Истинската все още предстоеше. Бързо отскочих назад. Желязото изсвистя на сантиметър от куртката ми. Две кила, дълга дръжка. Все неща, които предизвикват неудържима инерция. Раменете му се извъртяха на деветдесет градуса, кръстът — също. Реши да се възползва от нея и замахна от обратна посока, като този път изпъна ръката си максимално напред. Бях принуден да отстъпя. Гърбът ми опря в стената.
Наблюдавах очите му.
Още не.
За разлика от мен той беше воин. Аз бях побойник. Той даваше мило и драго за тактическата победа, докато аз се задоволявах да се изпикая на гроба на врага. Има разлика. Има огромна разлика. Най-вече във фокуса. Той замахна за четвърти път. Отново под същия ъгъл и на същата височина. Наподобяваше питчър, който ме приспива с еднообразните си атаки, за да прибегне към нещо съвсем различно, когато моментът настъпи. Все по-навътре и по-навътре, докато смени посоката. Но Фрейзър едва ли щеше да използва нисък удар. Бях почти сигурен, че ще се прицели високо. Ниският удар беше по-изгоден за него, но оценката му все пак не беше десет, а седем. Е, може би осем. Но в никакъв случай девет или по-нагоре.
Замахна за пети път. Под същия ъгъл, на същата височина. Но този път с всичка сила. Зъбците върху челото на чука бръмнаха във въздуха и утихнаха заедно с прекратяването на посичащото движение. Дойде ред на шестия опит, в обратна посока. Под същия ъгъл, на същата височина. С максимално протегната ръка. Аз бях съвсем близо до стената и вече нямаше накъде да отстъпвам. Последва седмият замах. Отново под същия ъгъл и на същата височина.
После се включиха очите му.
Те примигнаха и се вдигнаха нагоре в мига, в който започна осмият замах. Насочен високо, точно към слепоочието ми. За стотна от секундата зърнах блясъка на назъбеното чело. Почти два килограма плътно желязо, което с лекота щеше да пробие дупка в черепа ми.
Но не я проби.
Защото главата ми не беше там.
