Тялото ми хлътна вертикално надолу и напред, с двайсет сантиметра по-близо до леко подгънатите ми колене. С десет встрани от траекторията на чука и с още десет за допълнителна сигурност. Чух свистенето на въздуха над главата си. Усетих как пропуснатият удар го завърта в кръг и разбрах, че моето време настъпва. Миг по-късно се озовахме в ситуация, изискваща нови пресмятания. Бяхме приключили с трите измерения — навътре и навън, напред и назад, нагоре и надолу. Въпросите, които чакаха отговор, бяха само два: колко бързо мога да го ударя и колко бързо се върти тялото му.
Това бяха изключително важни въпроси. Особено за него. Започнах да се извъртам едновременно с изправянето. Лакътят ми се стрелна напред и нагоре към незащитената му шия. Беше сигурно, че ще я улучи. Математиката изключваше друго. Но коя част на шията? Отговорът беше прост: онази, която се окаже на пътя на удара. За мен беше все едно дали ще бъде отпред, встрани или отзад. Но не и за него. За него някои зони от гореспоменатия орган със сигурност щяха да бъдат изложени на по-голяма опасност от други.
В началото двете кила желязо издърпаха ръцете му встрани от раменете — като на състезател по хвърляне на чук. После рязко издърпаха напред рамото на замахващата ръка под формата на нещо като камшичен удар. В същото време тялото му навлезе в сериозен и неконтролиран спин. Пак в същото време лакътят ми вършеше работата си, при това добре. Мускулна памет, задействана автоматично. Ако имаш съмнения, използвай лакътя. Може би спомен от детството. След него летеше телесната ми маса с цялата си тежест. Кракът ми се отлепи от земята, леко свит в глезена. Лакътят всеки миг щеше да попадне в целта. С пълна сила. Фактически с цялата сила на тялото ми. Вече се извиваше и променяше траекторията си. И увеличаваше скоростта си. Ударът щеше да бъде страхотен. Буквално унищожителен. Той можеше да го преживее само ако попаднеше странично във врата му, но не и в тила. Ако удар с такава сила попадне в тила, той ще бъде фатален. Без никакво съмнение. Става въпрос за някаква особено деликатна връзка между черепа и гръбначния стълб.
И тъй, всичко опираше до време, скорост, ротация и ексцентрични орбити. Прогнозите бяха невъзможни. Твърде много части в движение. Отначало помислих, че ударът ще попадне странично. Нещо, което увеличаваше шансовете му за оцеляване, приближавайки ги до петдесет на петдесет. Но после двукилограмовият чук внезапно го завъртя в съвсем друга посока. От този миг нататък ударът щеше да попадне точно в тила му и никъде другаде. Без никакво съмнение. Този човек щеше да умре.
За което изобщо не съжалявах.
Освен в чисто практически смисъл.
67
Фрейзър падна до бюрото си, но без да се блъсне в него. И без да вдигне кой знае какъв шум. Все едно че едър мъж сяда на диван. Това беше добре. Никой не вика полиция, когато някой дебелак седне на дивана си. На пода имаше килим, който приличаше на персийски и вероятно беше останал от предишния обитател на кабинета, отдавна хвърлил топа от инфаркт. Под килима трябваше да има някаква подложка, а под нея — солиден бетон. Все материали, предназначени за ограничение на шума. Никой няма да чуе нищо, беше казал Фрейзър.
Измъкнах незаконната берета от джоба на парадната си униформа и я насочих в него. Просто за всеки случай. Мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото. Но той не мърдаше. Нямаше как да го стори. Може би само клепачите. Вратът му беше скършен високо горе. Нямаше връзка с гръбначния стълб. Държеше се само на кожата.
Реших да го оставя на мястото му. Поне докато разуча обстановката. Изправих се в средата на стаята. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Франсис Нили.
Беше облечена в зеленикава униформа и носеше гумени ръкавици. Огледа кабинета. Веднъж, после втори път.
— Трябва да го преместим до стената, на която е била окачена снимката — каза тя.
Стоях и я гледах, без да помръдна.
— Бързо!
Размърдах се и преместих трупа на мястото, на което би трябвало да е паднал при опита да закове рамката. Най-вероятно ничком, удряйки главата си в ръба на бюрото. Разстоянието съвпадаше. Горе-долу.
— Но защо му се е случило подобно нещо? — попитах.
— Забивал е пирона, но чукът е отскочил. Инстинктивно се е отдръпнал, за да избегне тежкото желязо. Механично присвиване на коленете. Рефлекс, срещу който не е могъл да реагира. Препънал се е в килима и е паднал.
— Къде тогава е пиронът?
Нили го взе от бюрото и го хвърли до стената. На матовите плочки извън килима.
— А чукът?
— Достатъчно близо е — отвърна тя. — Хайде, тръгваме.
— Трябва да изтрия срещата от графика му.
От джоба иМ се показаха няколко откъснати листа.
— Вече е направено. Да вървим.
Нили ме поведе към стълбите за по-долните етажи. Поехме по някакви коридори с умерена крачка. Немного бързо. Напуснахме сградата през югоизточния вход и се насочихме към служебния паркинг. Нили отключи голям бюик седан. Модел «Парк Авеню», тъмносин. Чист и излъскан. Вероятно съвсем нов.
— Влизай — рече тя.
