Като почисти, прибра нещата и угаси всички лампи, с изключение на тази до канапето. После излезе навън, застана на площадката и се загледа в езерото.
Опита се да изостри възприятията си към всичко, което го заобикаляше. Моторна лодка се отдалечаваше от пристана и се насочваше в мрака нагоре по езерото. От къщата на носа отляво над водата се лееше тиха музика. Летен звук, който обичаше да чува. Напомняше му за младостта, любовта, очакванията. От гората вдясно кукумявка изпращаше над водата странната си тревожна песен. Тихата музика и самотните мисли на кукумявката не си пречеха, напротив, правеха вечерта още по-прекрасна.
Отсрещният бряг беше осеян със светлините от къщи, внушаващи чувството за топлина и семеен уют. Винаги ги бе възприемал като нещо хубаво и желано, дори изпитваше завист. Яхтклубът бе твърде далеч зад завоя и оттам не се виждаше и чуваше нищо.
Внезапно хрумване го връхлетя като гръм от ясно небе. Всичко наоколо изведнъж изгуби смисъл в светлината на шокиращата и непонятна реалност: черепът на масата бе идентичен с този, в кой го се поместваше неговият мозък, цялостната личност на Пол Бърн, която винаги бе смятал за единствена и неповторима.
Малко след 3:30 превъзбуденото съзнание на Бърн се плъзна по ръба, пропадна в царството на съня и той заспа. Събуди се в 8:15.
Преди още да е станал от леглото, взе телефона и отново се обади в хотела. Знаеше, че дежурната администраторка ще е друга. Отново попита за Бека Хейбър и отново получи същия отговор: „Нямаме гостенка с такова име“.
Невероятно. Но той вече бе решил какво да предприеме. Седна на края на леглото и набра друг номер.
— Отдел „Обществена безопасност“ на щата Тексас.
Поиска да го свържат с Инес Кортинас.
— Криминална лаборатория. Аз съм Инес.
Инес, обажда се Пол Бърн.
— Здрасти, Пол. Отдавна не сме се чували. Обзалагам се, че пак ще поискаш нещо.
— Един бърз въпрос.
— Давай.
— Правите ДНК тест от черепна кост, нали?
— Да. Е, митохондриална ДНК, не ядрена.
— Каква е разликата?
— Митохондриалната е по-обща. Предава се само по женска линия и не можем да различим отделни индивиди. Ако получим съвпадение, ще знаем, че черепът е принадлежал на наследниците по определена женска линия, но няма да можем да идентифицираме самия череп и дори да кажем дали е мъжки или женски. Ще знаем само, че е от определена женска линия.
Това не му вършеше работа.
— Имаш ли черепа? — попита тя.
— Познавам човека, който го има.
— Стар ли е?
— Според мен не повече от година.
— Шегуваш ли се? Значи има зъби?
— Да, всичките.
— Това е друго нещо. Използвайки зъбите, можем да направим нормален ядрен ДНК тест. Можем да извадим пулпата от вътрешността на зъба и готово. Митохондриалният тест отпада.
— Кой зъб е за предпочитане?
— Кътник. В тях има повече пулпа. Без пломби, разбира се, най-добре зъбът изобщо да не е пипан.
— За колко време става?
— Май бързаш.
— Да.
— Можем да направим двоен кратък ядрен тест за един лен. Най-много два.
Бърн й благодари и затвори. Докато вземаше душ, мислите му се проясниха. Не разбираше какво точно става, но знаеше, че каквото и да се окаже, не желае да го узнаят хората, с които работи. Криминалната лаборатория на отдел „Обществена безопасност“ отпадаше.
Направи си кафе, набързо изяде две препечени филийки и се върна в ателието, където фотографира реконструирания череп от всички възможни ъгли. После откачи долната челюст и намери два кътника без пломби. Извади ги и ги сложи в малко найлоново пликче с цип. Погледна часовника си, после вдигна слушалката и се обади в Югозападните авиолинии да си резервира билет за Хюстън. После набра друг номер в Хюстън и проведе кратък разговор, след което се отправи към международното летище „Остин-Бергстром“.
Два часа по-късно пристигна на летище „Хоби“ в Хюстън. Взе такси до лабораторията по генетика в Тексаския медицински център и попълни нужните формуляри за извършване на ДНК тест на двата кътника. Плати повече, за да получи резултатите на другия ден. Оттам отиде в друга частна лаборатория за генетични ДНК тестове, където също попълни формуляри за извършване на такъв тест върху него самия, като отново плати повече, за да получи резултатите на другия ден.
Оттам взе такси до Уилоу Лейн в богаташкия квартал Медоу Уд, западно от търговския център „Галерия“. Накара шофьора да спре пред двуетажна къща с пищна южняшка архитектура. Улицата бе почти изцяло засенчена от клоните на стари дъбове. Сиво-кафявите стени на къщата бяха обрасли с грижливо подрязан бръшлян.
Още докато пресичаше тротоара, входната врата се отвори и на прага се показа усмихнатата Джина.
— Ах ти, красавецо! — възкликна тя и разпери ръце, за да го прегърне.
Беше най-хубавата седемдесет и четири годишна жена, която познаваше. Усмивката й бе също толкова мила, колкото и преди трийсет години, когато като малко момче се бе влюбил в нея и когато косата й беше също толкова руса, колкото и сега.