Подготвен ли си да видиш истинското лице на страха?Съдебният художник Пол Бърн използва изключителния си талант, за да реконструира лицата на жертвите на злополуки и убийства. Привършвайки работата си върху череп, донесен в офиса му от красива жена, той с ужас осъзнава, че вижда пред себе си… своето собствено лице.Пол се оказва въвлечен в зловеща мрежа на шпиони и контрабандисти. Принуден да напусне дома си, да приеме самоличността на убития си брат близнак и да участва в рискована операция на ЦРУ за осуетяване на терористичен заговор с невероятни размери, той използва себе си като примамка за най-опасния терорист на света, Гази Байда.Единственият помощник на Пол е претърпялата катастрофа Алис, младо момиче с рядката дарба да вижда невидимото. А най-ужасяващото му откритие са демоните, скрити дълбоко в него. Пред страха човек разкрива истинското си лице. Какво се случва, когато не харесаш образа в огледалото? Интелигентен и непредвидим сюжет, който не трябва да пропускате.
На Джойс
— Нещо не е наред.
Това бяха първите думи, изречени нетърпеливо от Минго. Дори в сенките на парка другият долавяше безпокойството му.
— Какво има?
Гласът му беше овладян, с мек тексаски акцент. Наближаваше четирийсет, беше с десет години по-възрастен от Минго и далеч по-опитен. Въпреки това нервността на по-младия го свари неподготвен.
— Халил го няма от три дни. Не знам къде е. Когато се върна преди два дни, първата му работа беше да се срещне с някакъв тип, когото не познавам. Наел е стая в Такубая, недалеч от жилището на Халил. Видях ги заедно в едно кафене.
— Как изглежда?
— Плешив, около четирийсетгодишен, пълен. Прилича на чиновник. Много сериозен. Нито веднъж не се усмихна. Тази сутрин в същото кафене се срещнаха с Ахмад.
— Тримата ли?
— Да.
Това противоречеше на строгите правила на оперативната дисциплина. Минго постъпваше правилно, като го докладваше.
— Добре.
По едно време всички станаха някак напрегнати и нервни. Нещо се беше случило. Нещо важно.
За място на срещата бяха избрали широката алея, която пресичаше дългия тесен парк по средата, между статуите на Линкълн от едната страна и на Мартин Лутър Кинг от другата. Беше привечер в дъждовния сезон и алеите все още блестяха от следобедния дъжд, който валеше всеки ден по едно и също време, за да разхлади въздуха и да отмие душния смог над града.
Когато тръгнаха, по-младият мъж изостана малко зад другия, все едно че не се познаваха, после завиха по алеята, опасваща парка. Отправиха се към кулата с часовника в западния край. Мъжът отпред не забавяше крачка, за да запази разстоянието помежду им. Стигнаха до мястото, където улица „Лафонтен“ пресичаше парка вдясно от тях.
— Нещо друго? — попита тексасецът.
Онова, което по-младият му каза, беше интересно и допълваше общата картина. Трябваше да го чуе. Но не беше новина. Беше им наредено да се срещат само ако има нещо важно, което съществено би повлияло на операцията.
— Мисля, че открих твоя човек.
Тексасецът дори не наруши ритъма на нехайната си походка. Нетърпението беше грешка. Винаги.
— Кой по-точно?
— Момчетата ми, които снощи наблюдаваха къщата ти, засекли някакъв тип в парк „Мексико“. Останал там час и половина. Наблюдавал къщата с бинокъл за нощно виждане. Томас се промъкнал с фотоапарата с нощния телеобектив и го заснел. Само една снимка. Дяволски прилича на Байда.
Минго подаде един плик на тексасеца.
— Виж сам.
Ето това е. Смисълът на дългите месеци неуморна работа. Смисълът на безкрайното търпение и усилия, планиране и рискове.
— Някаква друга информация, че той е тук? — попита тексасецът с привидно спокоен глас и прибра плика в джоба си.
— Не се е появявал другаде, ако това имаш предвид.
— Снощи, казваш.
— Да. От девет и половина до единайсет.
— Опитаха ли се да го проследят?
— Не.
Добре. Много добре. Минго си заслужаваше парите. Правеше точно онова, което се искаше от него, и нищо повече. Добре са го обучили. Следвай инструкциите точно. Дори когато можеш да направиш повече, не го прави. По този начин всеки знае точно какво си свършил и докъде е стигнала операцията.
— Сигурен ли си, че е той?
— Да.
Макар че паркът се намираше в триъгълника между спокойни улици, шумът от уличното движение бумтеше в настъпващия мрак. Всъщност „Пасео де ла Реформа“, главният градски булевард, се намираше само на няколко преки. А двайсет и два милиона души бездруго вдигат невъобразим шум.
Заобиколиха ъгъла и пресякоха под кулата с часовника. Беше изненадан, че Байда наблюдава дома му. Очакваше най-напред да го засекат край къщата на Ахмад. Би било по-логично. Но прекалено логичното е подозрително. Ако във всичко това имаше логика, то той нямаше да се заеме с тази работа. Нямаше да губи толкова време в клаустрофобичните стаички на страха, в тъмните камери на собственото си въображение, където не достигаше въздух.
— Друго имаш ли? Освен разпознаването?
— Нямам. Само това е — отговори по-младият, наблягайки на „само“, което не остана незабелязано от тексасеца.
— Добра работа, Минго.
— Радвам се.
— Провери си сметката вдругиден.
— Bueno.
— Следващия път, когато се появи, напъни се малко повече. Но внимавай. Няма по-добър от него. Ще забележи момчетата ти в мига, в който някой от тях се разсее — ако, да речем, се загледа след някоя жена. И сме прецакани. Естествено, хонорарът расте.
— Също и рискът.
— Слушай, на теб ти плащат много повече, отколкото на мен.
— Но когато всичко свърши — възрази Минго, — ти можеш да се върнеш у дома в Тексас. А там ще те чака издръжка от американското правителство.
Точно сега това звучеше като неосъществима мечта. Струваше му се безнадеждно далечно и това чувство го гризеше отвътре вече няколко години.