Леля Джина си бе осигурила завидно положение в хюстънското общество, омъжвайки се последователно за трима мъже със значително състояние и влияние, всеки от тях оставяйки я след раздялата в по-добро финансово положение отпреди. Първият, голямата й любов, бе загинал в автомобилна катастрофа в Мексико. Другите два брака представляваха подсъзнателно търсене на щастието от първия и бяха приключили с развод. Оттогава насам тя не бе оставала без мъж, но мъдро бе решила да не се омъжва повече.
Обядваха заедно в светлата трапезария с изглед към любимата й розова градина, като се осведомиха кой как я кара. След десерта, когато темите за разговор се поизчерпиха, тя го погледна в очите и попита с усмивка:
— Какво те води насам, Пол? Струва ми се, че си си наумил нещо.
Той кимна и преглътна последната хапка от плодовия сладкиш.
— Искам да поговорим за родителите ми. Биологичните ми родители.
Тя наклони глава на една страна и го погледна нежно.
— О, миличък, чак сега ли се сети!
— Досега не беше толкова важно. Сали и Тед ме отгледаха, обичаха ме, хранеха ме. Те бяха мои родители и аз смятах, че заслужават предаността ми.
— Значи през цялото време си премълчавал въпросите си?
— Те не пожелаха да ми кажат. И аз реших, че не бива да настоявам.
Тя се засмя тихо.
— Ти беше толкова послушен, Пол. Трябваше от време на време да нравиш по някоя беля. В ония дни отношението към осиновяването беше друго и бог е свидетел, че майка ти не беше авантюристка. Не беше от тия, дето изменят на традициите. Тед също. Бяха мили хора и правеха онова, което според тях беше най-доброто за теб.
— Знам. И не исках да се чувстват така, сякаш онова, което правят за мен, не е достатъчно.
— Но сега искаш да знаеш.
— Мъртви са от дванайсет години — отвърна той и млъкна.
Джина отново се усмихна. Такава си беше тя. Отдавна бе разбрала, че животът върви по-леко с усмивка. Той също се опита да се усмихне, но откри, че му е трудно да прикрие тревогата си от онова, което го чакаше на масата в ателието му в Остин.
Тя кимна с разбиране. После погледна през високите прозорци към обляната в слънчева светлина градина. Мислите й отлетяха нанякъде и той се запита дали някога ще разбере какви са те. Жизнерадостното отношение на Джина към живота й позволяваше да преживява разочарованията си, без да унива. Но това не означаваше, че не изпитва болка.
Тя въздъхна и отново го погледна.
— Боя се, че ще те разочаровам — предупреди го тя. — Няма много за разказване.
— Сега има начини за разкриване на истината, за каквито преди не сме и сънували — каза той.
— Това няма да ти помогне.
Тя млъкна, после тъжно поклати глава.
— Бил си изоставен в болница в Атланта — заговори тя. — Биологичната ти майка, бог да я благослови, просто влязла в тази стара болница и те оставила на столче в родилното отделение. После се обадила на старшата сестра, че си там. — Тя се усмихна тъжно и поклати глава. — И това е всичко, Пол.
Не знаеше какво да си мисли. Не чувстваше нищо особено.
— Опитахме се да разберем — добави тя. — Майка ти и аз. Като беше около четиригодишен, отидохме в Атланта и се помъчихме да научим нещо повече. Прочетохме официалното съобщение от онази вечер. Един пожълтял лист хартия, в който се описваше случаят. Шест реда. Толкова. Бил си предаден на службите за защита на децата, или както там ги наричаха в Джорджия по онова време. Майка ти и баща ти те осиновиха, когато беше само на шест дни. И това е всичко. Когато беше на две годинки, те се преместиха обратно в Тексас.
— Проверихте ли? — Беше му трудно да повярва, че това е всичко.
— Опитахме се. Направихме всичко възможно. Нали я знаеш майка ти. Мислеше, че ако открие биологичната ти майка, би могла да й помогне по някакъв начин. Сали беше благодарна, че те има. Години наред поддържаше връзка с агенцията — службата за защита на децата, за да разбере дали някоя жена не е разпитвала за онази вечер. Но такава не се появи.
Бърн отново бе изненадан. Винаги бе смятал, че ако поиска да научи кои са истинските му родители, ще ги открие. Сега с изненада разбра, че тази врата е затворена завинаги. Че всъщност никога не е била отваряна.
— Все едно — каза Джина, — че наистина си дете на Сали и Тед. Искам да кажа, че за теб не се знае нищо, преди да те вземат.
Бърн мълчеше и размишляваше. Беше очаквал нещо съвсем различно.
Отпи последна глътка кафе, за да прикрие изненадата и разочарованието си. В настъпилата тишина откъм всекидневната се чу тиктакането на големия стар часовник, който Джина бе докарала от Хайделберг по време на първия си меден месец.
Тя видя, че провалът на издирването му го е заварил неподготвен, че може би си е представял далеч по-вълнуваща история на живота си.
— Сигурно не си очаквал това — промълви тя.
— Не, не съм.
— Ще ми се да можех да ти кажа повече. — Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата — както винаги носеше красивия колумбийски смарагдов пръстен с цвета на очите й. — Ако знаех какво ще ме питаш, щях да ти наговоря един куп красиви лъжи, момчето ми, за да те направя щастлив.