— Не — отговори Бърн. — Запомних всичко.
Разговорът прекъсна.
Бърн лежеше на едно от походните легла в друга стая в щаба на Кевърн на площад „Рио де Жанейро“. Лампата бе угасена, но както обикновено в този град светлината отвън проникваше през прозорците като тайнствен здрач. На пода имаше неразгънати спални чували, дрехи на закачалки. Чаршафите под него ухаеха на парфюм. Като поглеждаше към прозореца, виждаше и чуваше усилващия се и затихващ шепот на дъжда.
Нямаше да може да заспи, но се надяваше поне да подремне малко. Другите още работеха оттатък. Нямаше представа как издържат. Беше изтощен и уплашен. Сузана не излизаше от ума му. Щеше му се да вярва, че Кевърн е бил откровен с него и че правилно е разчел езика на тялото му, а именно че още е рано за притеснения. Съществуваше степен на предсказуемост, диапазон на очакванията. А хората от екипа все пак предусещаха какво ще се случи.
Мислеше за Сузана. Искаше само тя да е добре и отново да бъдат заедно на някое място колкото се може по-далеч от това безумие.
Той затвори очи и се заслуша в дъжда.
На другата сутрин Бърн се чувстваше схванат и замаян от недоспиване. Погледна към прозореца и видя, че утрото е облачно и дъждовно. Всички други бяха станали и се приготвяха за срещата на Бърн с Байда. Той си наля чаша кафе от каничката на котлона в ъгъла на работната стая, после отиде в банята, където наплиска лицето си, изтри зъбите си с пръст и изплакна устата си. Пооправи колкото можа косата си. Изглеждаше ужасно.
Като се върна при останалите, Кевърн му даде знак да седне при него на една от сгъваемите маси, отрупана с компютри, радиоприемници и други електронни устройства с неизвестно за Бърн предназначение.
— Дай ми колана си — каза той.
Бърн го подаде на Кевърн, а Кевърн — на Лупе, която се зае да прикрепва миниатюрен предавател от вътрешната му страна.
— Не е нещо особено — каза Кевърн, — но ще свърши работа. Сега слушай. Сабела и Байда са замислили тази среща така, че да си осигурят максимална защита. Предполагам, че ще се опитат да се измъкнат заедно.
Кевърн отпи от кафето си. Очите му бяха подпухнали от безсъние, но Бърн забеляза, че е гладко избръснат. Военна дисциплина. Караше я на кофеин.
— Работата е там — добави той, после млъкна и въздъхна тихо, че щом тия двамата напуснат кораба, животът им вече няма да струва и пукната пара. Моментално ще се превърнат в предатели и собствените им хора ще ги ликвидират на секундата. Затова можеш да бъдеш сигурен, че са се постарали да скрият тази среща от тях. Само Байда и Сабела. Което означава, че няма да използват обичайните предпазни мерки. Но все пак няма да се оставят без нищо и ще бъдат нащрек. Ще са готови да прекратят срещата при най-малкия повод. Ако това се случи, не се тревожи. Ще се обадят пак.
Лупе Нерво се приближи до него, натискайки бутоните на мобилен телефон.
— Може да ти го вземат още в началото — каза тя, подавайки му телефона, — но дотогава можеш да се свързваш с Лекс, като набереш четири, седем, звездичка. Просто плъзваш пръст по последните три бутона от лявата страна. Дори няма нужда да гледаш.
След още няколко наставления Кевърн млъкна и се вгледа в Бърн.
— Още нещо — каза той бавно и не толкова официално. — Когато хора като тях решат да се предават, те винаги имат някакъв коз в джоба си, нещо, което да подслади пристигането им. Понякога това е важна информация, може би за предстояща акция, която да ни разкажат, за да се представят за герои. Предполагам, че Байда няма да направи изключение. Когато Сабела се срещна с теб в хотел „Паломари“, той спомена, че може да пощади десет хиляди живота. Имал е предвид нещо. И всичките тези приказки за централните райони на САЩ… Ясно ли ти е? Разбираш ли накъде бия?
Кевърн премести тежестта си върху ръба на масата, която изскърца.
— При първа възможност разбери за какво става дума. Попитай го дали ни носи такава информация.
Бърн излезе от сградата на ъгъла на площад „Рио де Жанейро“. Вече не валеше. Тротоарите бяха мокри, а въздухът — свеж. Обичайната пелена от мъгла бе измита от нощния дъжд.
Бърн бе почти сигурен, че нищо няма да излезе. Но не го каза. Просто се държеше така, сякаш вярваше в успеха. Един атеист сред вярващите, запазващ съмненията за себе си.
Мина по улица „Орисаба“ и на „Авенида Алваро Обрехон“ взе първото такси, което се мерна пред очите му. Каза на шофьора да кара на юг по „Инсурхентес“. „Санта Луиса“ се намираше в тази посока, близо до артистичния квартал „Сан Анхел“.
На „Инсурхентес“ беше оживено. От двете му страни се редяха долепени една до друга сгради, беше пълно с пешеходци и автомобили. Придвижваха се бавно, като често спираха, но Бърн не обръщаше внимание на това. Пресечка след пресечка той гледаше колите и тълпата минувачи по тротоарите, без да ги вижда. Мислите му го правеха сляп за околната действителност.
Каквото и да говореше Кевърн, Сузана бе в опасност. Уверенията му не означаваха нищо за Бърн. Всъщност беше ядосан на Кевърн, задето се бе опитал да омаловажи сериозния риск на положението й.