— Какво казаха твоите хора? — неочаквано попита Сабела с приглушен глас, като че му се налагаше да твори тихо, за да не го чуят. Къде, по дяволите, беше?
— Съгласни са — отговори Бърн. Беше толкова зает с опитите си да анализира всички аспекти на случващото се с него, че не си даваше сметка за физическите последствия от стреса, под който се намираше. Когато говореше, въздухът едва му стигаше, за да произнесе думите. — Искат да знаят… дали имате план…
— Да. Имаме — отговори рязко и с раздразнение Сабела. — Но първо трябва да разбера какво става тук. Кои, по дяволите, са тези хора?
Бърн се потеше. Ръката му стискаше слушалката, за да не я изтърве. Нещо се бе променило. Какво виждаше Сабела? Бърн не забелязваше нищо. Онези си стояха по местата. Чакаха. Всички чакаха.
Слънчев лъч проби облаците и изпрати сноп ярка светлина насред площада.
Господи, помисли си Бърн. Всичките му варианти бяха рисковани, а губеше много време, докато вземе решение. Всички тук зависеха от него; всеки бе готов да се обзаложи, че Бърн ще направи каквото се искаше от него.
Мондрагон и хората му чакаха да ги заведе при Байда. Мондрагон бе сигурен, че ще го направи заради Сузана. Сабела бе сигурен, че той ще сложи край на двайсет и двете години убийства, страх, криене и безсъние, които бяха преживели с Байда. Кевърн бе сигурен, че Бърн ще живее поне още няколко часа, за да осъществи най-големия удар във войната на разузнаването с тероризма.
И Сузана. Бърн предполагаше, че въпреки цялото си обучение и професионализъм, въпреки смелостта си, в този момент тя разсъждава като уплашена жена. Тя знае на какво е способен Мондрагон и дълбоко в себе си изпитва безумен ужас, като си помисли, че единственото, което стои между нея и жестокостта на Мондрагон, е решението на не по-малко объркания Пол Бърн.
Решението дойде от спомена за един миг, съхранен в паметта, който като нищо можеше и да е отнесен от вихрушката на събитията. И наистина, преди да изплува на повърхността, Бърн не знаеше, че го е запомнил. Споменът също бе чакал него, скътан някъде дълбоко в подсъзнанието му.
Последното, което Сабела му бе казал, преди да излезе от стаята в хотел „Паломари“, бе, че Байда е под натиск, който доста стеснява кръга на възможностите. „Когато се затвори, всичко ще свърши“, бяха думите му.
— Джуд — произнесе бавно Сабела, сякаш съмненията му бяха достигнали критичната точка. — Какво си направил?
— Слушай, Мазен — каза Бърн обърнал гръб на площада. Приведе се над телефона, като че водеше личен разговор и не желаеше да бъде чут, после внимателно извади телефона на Кевърн от вътрешния джоб на сакото си. — У себе си имам кодиран мобилен телефон и сега го включвам, за да ме чуят всички. — Той прокара палец по трите бутона, както му бе показала Лупе. — Разбра ли ме?
— Да, добре — отвърна Сабела.
Бърн изчака да чуе прищракването, включването.
— Тук съм — обади се Кевърн.
— Така… Говоря и на двама ви — каза Бърн и по двата мобилни телефона. — И двамата ме чувате, Мазен?
— Да.
— Лекс?
— Да. Давай.
Гласът на Кевърн бе професионално равен. „Спокойно — сякаш искаше да му каже той. — Внимавай. Не позволявай на емоциите да объркат разсъдъка ти“.
— Лекс, трябва да те информирам, че…
— Знаем — прекъсна го рязко Кевърн. — Подслушвахме те през цялото време. В час сме.
Бърн се смая и ядоса, но нямаше време за това.
— Добре тогава — отсече той. — Ще изпратиш ли някого?
— На път сме.
Давай, давай, повтаряше си непрекъснато.
— Мазен, знам, че си на удобна позиция, откъдето виждаш отсамната част на площада. В стаите над аптека „Педрас“ ли си?
— Карай по-бързо — отговори Мазен.
Вбесен, Бърн продължи:
— Добре, тези хора на площада са на Висенте Мондрагон. Той държи Сузана и каза, че ще я убие, ако го издам или ако се свържа с моите хора. Очаква от мен да го доведа при вас. Не знам какво цели, но ние се опитахме да го спрем. В момента е прекъснал връзка с нас.
Бърн говореше бързо и объркано.
— Мазен, ти каза, че кръгът на възможностите е твърде ограничен и че ако се затвори, вече ще е твърде късно. Какво имаше предвид — някаква неотложна информация? Трябва ли да направим нещо?
Липсата на отговор бе най-изнервящото мълчание, на което някога бе свидетел. Имаше чувството, че във възприятията му е настъпила промяна — не в зрението или слуха, а в усета за хода на времето. Стори му се, че мълчанието на Сабела продължи цяла вечност.
— Мондрагон — каза най-сетне Сабела. В неговия глас също прозвуча нарастващото напрежение. — Да, това е добър избор, Джуд. Добър избор, защото не знаехме дали изобщо е още жив. — Напрежението в гласа му изчезна. Беше се овладял. Или това бе спокойствието на примирението? — Къде е Висенте сега?
Бърн му разказа как Мондрагон го е настигнал по пътя към Хардин Морена; за телефона, за разговора им и заплахите.
— Така че не знам къде е — добави той. — Предполагам, някъде наоколо.
— Да. Изчаква — съгласи се Сабела.
— Но Кевърн идва насам с хората си.
— Четирима сме — поясни Кевърн.
— Четирима са — каза Бърн на Сабела.