— Макар и да се наричат перове24 — отвърна Грифит, неспособен да сдържа смеха си, все пак, мисля, има известна разлика помежду им. И Англия може да ни благодари, че ще я отървем от някой и друг от тях. А и не се намират лесно като просяци зад всеки плет. Не, не, хората, които търсим, не трябва да се отличават само със знатност. Но, я да разгледаме по-внимателно плана и картата, изработени от мис Плаудън. Току виж, че поради някакво непредвидено стечение на обстоятелствата се наложи да отидем там.
По-разумните доводи на Грифит накараха Барнстейбъл, макар и неохотно, да се откаже от лекомисления си план и двамата цял час размишляваха как да задоволят личните си интереси, без да пренебрегват служебния си дълг.
Цяла сутрин продължи да духа силен вятър, но към обед се появиха обичайните признаци за подобряване на времето. През тия няколко часа на бездействие войниците от морската пехота, определени да участвуват в десанта, се разхождаха из кораба с важен и загрижен вид, като че събираха сили за славния и опасен поход, подготвян от тяхното началство. Няколкото матроси, които трябваше да придружават експедицията, се разхождаха с отмерена крачка по палубата, пъхнали ръце под спретнатите си сини куртки, или от време на време поглеждаха към хоризонта и сочеха на по-неопитните си другари разпръсващите се облаци, които предвещаваха утихване на бурята. И последният войник вече се бе домъкнал с раница на гърба до трапа, където се бяха събрали другарите му, въоръжени и екипирани за бой, когато капитан Мънсън, придружен от непознатия и първия лейтенант, се качи на шканците. Лейтенантът прошепна нещо на един гардемарин, който се завтече весело по палубата и след малко се чу пронизителният писък на боцманската свирка едновременно с дрезгавата команда: — „Тигър“ на вода!
Заби остро барабан, морските пехотинци се строиха за преглед, а шестимата матроси, придадени към катера с такова страшно име, се приготвиха да спуснат малката си лодка от борда на фрегатата в развълнуваното море. Всичко се вършеше в най-строг ред и с такова хладнокръвие и ловкост, сякаш хората хвърляха предизвикателство на разгневената стихия. Пехотинците преминаха благополучно от Фрегатата на шхуната и макар че корабът заслоняваше катера от напора на вятъра, от време на време изглеждаше като, че ли лодката по пътя от единия до другия кораб ту потъваше в морските дълбини, ту литваше към облаците.
Най-после бе съобщено, че катерът е готов да вземе участвуващите в експедицията офицери. Лоцманът се отдръпна настрана и няколко минути поговори насаме с командира на фрегатата, който слушаше с дълбоко внимание всяка дума. Когато съвещанието им свърши, старият капитан въпреки вятъра откри побелялата си глава и с чистосърдечието на моряк и уважението на подчинен протегна ръка на лоцмана. Непознатият отвърна вежливо на тоя поздрав, обърна се бързо кръгом и с внушителен жест подкани чакащите да слизат в лодката.
— Хайде, господа, време е да тръгваме! — каза Грифит, като се отърси от мислите си и почна да се сбогува припряно с братята си по оръжие.
Когато разбра, че офицерите са готови да се спуснат в катера, младежът, когото според правилата на моряшкия етикет наричаха мистър Мери и който предварително бе получил заповед също да бъде готов, прескочи през борда на фрегатата и с ловкостта на катерица се шмугна в лодката. Но капитанът на морската пехота се поспря и погледна многозначително лоцмана, който трябваше да слезе в катера преди него. Непознатият, който стоеше на палубата и оглеждаше небето, сякаш не забелязваше, че офицерът го чака, и тъй като последният вече бе загубил търпение, след моментално колебание се реши да му напомни.
— Чакаме вас, мистър Грей!
Като чу името си, лоцманът хвърли бърз поглед на говорещия, но вместо да тръгне към стълбата, с лек поклон отново подкани офицерите да слизат. За учудване не само на капитана от морската пехота, но и на всички, които виждаха това нарушение на флотския етикет, Грифит се поклони ниско и скочи в лодката така чевръсто като, че ли подире му вървеше адмирал. Може би непознатият бе схванал невежливостта си, или пък беше твърде безразличен към всичко, което го заобикаляше, за да обръща внимание на дреболии, но се спусна в лодката веднага след лейтенанта, като предостави на командира на морската пехота честта да се качи последен. Капитан Менюъл, който се отличаваше със строгото си придържане към флотския и военния етикет, реши в подходящ момент да се извини на първия лейтенант, комуто по старшинство се полагаше да слезе последен в катера. Но когато впоследствие разказваше тази случка, капитанът със злорадство си спомняше колко хитро бе успял да „подхлъзне“ надменния лоцман.
