— Здравей, приятелю! — каза Бъроуклиф, като се приближи c полюляване и седна безцеремонно до арестанта. Здравей, приятелю! Дотам ли е застрашено кралството, та някои джентълмени бродят из острова в униформа на полка incognitus, incogniti, torum44 … Съвсем съм забравил тоя латински, дявол да го вземе! Кажи, драги мой, да не би да си от тия torum?
Менюъл дишаше малко затруднено, както и трябваше да се очаква, след като тъй силно бе стискал гърлото си. Но като се отърси от всякакви опасения, той отговори по-разпалено, отколкото изискваше благоразумието или случаят:
— Разправяйте за мен каквото си щете и се отнасяйте към мен, както желаете, но няма да позволя да ме наричате тори45!
— А, значи, не си torum! Хм, изглежда, че военното министерство е въвело нова униформа. Вашият полк сигурно е заслужил тия на-шивки, като е щурмувал някоя плаваща батарея? Или пък си служил в морската пехота? Прав ли съм?
— Не отричам — отговори Менюъл по-смело. Две години съм служил в морската пехота, а преди това …
— … в сухопътните части — подсказа Бъроуклиф, прекъсвайки тъкмо навреме Менюъл, който без малко не се издаде в коя армия е служил. Аз самият съм стоял някога на „кучешка вахта“46 на кораб от ескадрата на милорд Хоу47, но такава служба не е за завиждане. Страшно трудно беше да стоиш прав на следобедна проверка, защото, нали знаеш, по това време на човек му трябва здрава опора. Обаче с премиалните48, които ми се паднаха, откупих командуването на ротата и сега винаги с благодарност си спомням за службата в морската пехота. Но, трябва да полеем нашия разговор. Скътал съм в джоба си бутилчица искриста мадейра и две чашки. Хайде да сръбнем и да си поприказваме за по-важни работи! Бръкни в задния ми джоб. Толкова съм свикнал да се равнявам по фронта, че сега ми е страшно трудно да се извия назад, като че ли съм в кутия за патрони.
Менюъл, който не знаеше как да изтълкува държането на събеседника си, веднага разбра тази молба и измъкна ловко от джоба на капитана една от прашните бутилки на полковник Хауард. Бъроуклиф пък извади чашите, изкара запушалката по всички правила на науката и подаде на пленника пълна чаша с вино. Всичко това стана при пълно мълчание. Двамата джентълмени пресушиха чашите си на един дъх, при което мляскаха така, че тези звуци приличаха на пистолетни изстрели на опитни дуелисти, макар и да не бяха толкова страшни. Едва след това домакинът поднови прекъснатия разговор:
— Обичам бутилката да е хванала мухъл, прах и паяжина, а виното да е жълточервеникаво, като отблясък на южно слънце — каза той. Такова вино не се задържа в стомаха, а отива право в сърцето и мигновено става на кръв. Но колко бързо те познах! Е, нали сме от един и същ занаят. Щом те видях в нашето караулно помещение, веднага разбрах какъв си. Ала реших да направя удоволствие на стария воин, стопанина на тая къща, като му позволих от уважение към възрастта и някогашния му чин сам да извърши разпита. Да, познах те още щом те видях. Аз съм те срещал и по-рано!
Теорията на Бъроуклиф за превръщането на виното в кръв като че ли се потвърди напълно в случая с командира на морските пехотинци. Докато той и капитанът пиеха мадейрата, а това, както вероятно се сеща читателят, продължи, докато в бутилката не остана нито капка, с пленника стана чудна промяна. От челото му вече не течеше пот, а неприятното усещане в гърлото, което го караше да го подлага на такива необикновени масажи, изчезна. Лицето му се озари от хладно, но живо любопитство, което до известна степен беше естествено за неговото положение.
— Възможно е да сме се срещали и по-рано, защото аз съм отдавна на служба. Обаче не мога да разбера къде си ме виждал — каза Менюъл. Случвало ли се е да те пленяват?
— Хм! Не, точно такова нещастие не ме е сполетявало, защото бях, както се казва, тилов плъх. Делях несгодите, славата, съмнителните победи на нашата армия, когато убивахме и гонехме безброй метежници, а кой не беше такъв! И, уви, капитулацията на Бъргойн. Но да не говорим за това! Да оставим янките на мира. Не се ли сещаш къде съм те виждал? Виждал съм те на преглед, в бой, на почивка, на лагер, в казарма — с една дума, навсякъде, само не и в гостна. Да, да! До тази вечер никога не бях те срещал в гостна!
Менюъл слушаше с учудване и безпокойство тези самоуверени думи, които като че ли вещаеха сериозна опасност за живота му, и, изглежда, отново започна да усеща свиване в гърлото, защото пое дълбоко въздух и едва след това запита:
— Готов ли си да се закълнеш? Можеш ли да кажеш името ми?
— Готов съм да се закълна пред всеки християнски съд — отвърна непоколебимо капитанът. Името ти е … името ти Фъгълмън.
— Бог да ме убие, ако е така — възкликна радостно Менюъл.
— Не се заричай! — предупреди го Бъроуклиф тържествено. Защото името не е толкова важно. Както и да се наричаш, аз те познах. На мъжественото ти лице пише, че си войник, а коленете ти не треперят. Съмнявам се дори дали се прегъват тези бунтарски колене за молитва …
