— Мисля, че той не знае кой се намира между задържаните — отвърна замислено Елис, макар че може да е познал един от другарите ти. Но, той се ръководи от лично чувство, а не от чувство за дълг.
— Така и предполагах — каза лоцманът и по лицето му, което доскоро отразяваше борба между неукротими страсти, пробягна усмивка като пламък на гаснещ пожар, който с последния си блясък озарява околните развалини. Този младеж Грифит с безразсъдството си ме отклони от правия път и справедливо ще бъде възлюблената му да се изложи заради него на известен риск. Но, с теб е друго, Елис! Ти си само гостенка в този дом и не бива да се замесваш в такава опасна работа. Ако се разбере кой съм, този американски родоотстъпник, полковник Хауард, ще се нуждае от цялата благосклонност на краля, която е спечелил, отстоявайки делото на тиранията, за да се спаси от гнева на министрите.
— Страх ме е да доверя толкова деликатна работа на добрата си приятелка — поклати глава Елис.
— Не забравяй, че тя има с какво да се оправдае — със своята привързаност. А, ти можеш ли да заявиш пред цял свят, че все още пазиш добри чувства за човека, когото жигосваш с такива обидни думи?
Лека руменина обагри бузите на Елис Дънскоум и тя отвърна със сподавен глас:
— Не е нужно вече да разгласявам пред цял свят тая слабост, макар че тя действително съществуваше. След това руменината изчезна и лицето й стана мъртвешки бледо, а в очите й запламтя необичаен огън. Могат да ми вземат само живота, Джон, и заради теб аз съм готова да го пожертвувам!
— Елис! — възкликна трогнатият лоцман. Моя добра, мила Елис …
В този критичен миг на вратата почука часовоят и без да дочака отговор, влезе бързо в стаята. „Дамата трябва веднага да се махне“ — съобщи той задъхано. Елис и лоцманът, които искаха да се уточнят по-подробно за проектираното бягство, запротестираха, но войникът, който се боеше от наказание, оставаше непоколебим и страхът да не бъде заварена тук най-после накара Елис да се подчини. Тя стана и тръгна бавно към вратата, но лоцманът я улови за ръката и прошепна развълнувано:
— Елис, ще се видим ли пак, преди да напусна завинаги тоя остров?
— Ще се видим утре сутринта, Джон — отвърна тя също шепнешком, в стаята на мис Хауард.
Той пусна ръката й и Елис се измъкна от килията, а нетърпеливият часовой тутакси затвори вратата и мълчаливо завъртя ключа в бравата. Лоцманът стоеше заслушан в леките стъпки на двамата, а когато и те утихнаха, започна пак да се разхожда неспокойно из тясната стая, като от време на време се спираше да погледне препускащите по небето облаци и стенещите дъбове, чиито огромни клони трепереха и се огъваха под буйния напор на вятъра. След няколко минути бурята в душата му постепенно се смени със спокойствие, присъщо на безстрашен човек като него. Той седна отново там, където го бе заварила Елис, и почна да размишлява за разни минали събития, а после по навик премина към нови дръзновени, съдбоносни планове, каквито се зараждаха тъй лесно в неговия неуморен, буден Ум.
Сър Ендрю:
Нямам особена причина,
но имам достатъчно основания.
Когато часовоят въведе капитан Бъроуклиф в стаята на третия арестант, лицето на офицера изразяваше онова полусъзнателно състояние, при което живата мисъл се сменя с празен поглед и човешкото лице много прилича на априлски ден — ту ясен и приветлив, ту облачен и мрачен. Важният и тържествен вид, с който капитанът пристъпи към работа, показваше, че неочакваното му посещение имаше определена цел. С величествен жест Бъроуклиф заповяда на часовоя да се отдалечи и докато войникът затваряше вратата, офицерът се олюляваше насам-натам и с напрегнатостта на човек в нетрезво състояние се ослушваше в скърцането, устремил по посока на звука оня дълбокомислен поглед, с който мнозина прикриват липсата на мисъл. Като се убеди, че никой вече няма да го безпокои, той бързо, по войнишки се обърна кръгом, за да се озове лице срещу лице с тоя, който му трябваше. Докато Грифит бе заварен потънал в сън, макар и неспокоен и винаги нащрек, лоцманът бе чакал спокойно посещението, което явно бе предутаждал. Ала другарят им — не друг, а капитан Менюъл от морската пехота — се намираше в съвсем друго състояние. Макар че нощта беше студена и бурна, той бе свалил палтото и по-голямата част от маскировката си и седеше мрачно на одеялото, като с една ръка бършеше едрите капки пот от челото си, а с другата от време на време се хващаше с конвулсивно, машинално движение за гърлото. Вторачен безсмислено в новодошлия, той почти не измени заниманието си, само започна още по-усърдно да допира кърпичката си до челото и по-често да се улавя за шията, сякаш да се увери от опит на какъв натиск може да издържи тя, без да изпитва прекомерно неудобство.
