— А мигар не си заслужил това прозвище, Джон, с безпошадността и злобата си? Готова съм да целуна залъгалките, които ми показваш, дори и да са хиляди пъти по-грозни, но да са окачени на гърдите ти от твоя законен господар. А сега те ми се виждат като незаличими петна върху опозореното ти име. Що се отнася до твоите покровители, чувала съм за тях. И ми се струва, че една кралица трябва да се занимава с по-почтена работа, вместо да поощрява с усмивки неверните поданици на други монарси, дори и да са нейни врагове. Само господ знае кога ще стовари гнева си върху нея и ще надигне брожение сред собствения й народ! И тогава тя горчиво ще се разкайва, че сама е подстрекавала към метеж!
— Това, че прекрасната кралица Антоанета е удостоила моите заслуги с частица от височайшото си одобрение, не е за мен единствената награда — отвърна лоцманът с престорена скромност, макар че спотаената гордост прозираше във високомерната му поза. Но, не произнасяй нито една укорителна дума за нея, защото не знаеш кого съдиш. Тя се слави не толкова със знатното си потекло и високото си положение, колкото с добродетелите и красотата си. Никоя друга жена в Европа не може да се мери с нея — дъщеря на император, съпруга на най-могъщия крал, добра и обичана покровителка на своя народ, който я обожава! Животът й е безупречен и никой простосмъртен няма право да я съди, дори и да заслужава това. Волята на провидението я е поставила над всякакви човешки злочестини.
— Но нима е непогрешима, Джон? Възмездието е естествена и неизбежна последица от греха. И ако не е надарена с някаква недостъпна за другите хора чистота, може би ще трябва да изпита върху себе си суровата десница на тоя, в чиито очи целият неин блясък и властта й са ефирни като въздуха, който диша, и нищожни в сравнение с неговия справедлив закон. Но ако се гордееш с това, че ти е било позволено да целунеш крайчеца на роклята на френската кралица и че си бил приет в обществото на знатни дами, които се перчат с богатата си премяна, можеш ли да се похвалиш също, че си намерил между тях такава, чийто език е бил достатъчно смел, за Да ти каже истината, а сърцето й — в пълно съзвучие с нейните думи?
— Разбира се, никоя от тях не ме е обсипвала с такива упреци, каквито чух тази нощ от Елис Дънскоум, с която се срещнах след шест години дълга раздяла — отвърна лоцманът.
— Аз ти казах светата истина, Джон, и искам да се вслушаш в думите ми, макар и да не си свикнал да чуваш такива неща. О, помни, че жената, която се осмели тъй дръзко да упрекне човека, чието име всява ужас сред обитателите на тия брегове, прави това само от загриженост за твоето бъдещо благополучие.
— Елис, Елис! Ти ме подлудяваш с тия глупави речи! Нима съм чудовище за сплашване на беззащитни жени и безпомощни деца? Какво значат тези епитети, прикачени към името ми? Мигар ще повярваш на гнусните клевети, с които винаги си служат вашите управници, за да помрачат славата на тия, които им се противопоставят, а особено когато вършат това успешно? Моето име може да е страшно за офицерите от кралския флот, но къде и кога е било страшилище за безпомощните мирни люде?
Елис Дънскоум хвърли на лоцмана плах поглед, който беше по-красноречив от думите й, и отговори:
— Не зная дали всичко, което казваш за себе си и за постъпките си, е вярно. В минути на мъка и печал често съм се молила да не отговаряш в деня на страшния съд дори за една десета от това, в което те обвиняват. Но, аз отдавна и добре те познавам, Джон и не дай боже в този тържествен момент, може би на пцследната ни среща на тоя свят, женската слабост да стане причина да забравя дълга си като християнка! Когато чувах злостните упреци и чудовищните обвинения, с които обсипваха твоето име, често си мислех, че хората, които говорят така необмислено, слабо познават човека, когото клеветят. Но макар че понякога или почти винаги ти си кротък и спокоен като най-тихото море, по което ти се е случвало да плаваш, все пак бог ти е вдъхнал горещи страсти, които, когато кипнат, приличат на южните морета, разбунени от ураган. Трудно ми е да кажа докъде може да доведе тази яростна душа човек, раздразнен от въображаеми обиди, които са го накарали да забрави родина и дом и внезапно да придобие сила, за да излее яда си.
Лоцманът слушаше с дълбоко внимание и острият му поглед като че ли проникваше в самите глъбини на мислите й, които тя изказваше с недомлъвки. Все пак той се владееше напълно и отговори, с тон, в който имаше повече мъка, отколкото гняв:
— Ако нещо може да ме накара да възприема твоя миролюбив и примирителен начин на мислене, то е, че гнусните езици на моите, страхливи врагове са накарали и теб да се усъмниш в благородните подбуди на моето поведение. Колко струва славата, когато човек може да бъде очернен до такава степен даже пред най-близките си приятели? … Но, стига тези детински разсъждения! Те не са достойни нито за мен, нито за моя дълг, нито за святото дело, на което съм се отдал!
