— Тия скали ще направят на трески всеки кораб, който се блъсне в тях — отвърна кормчията, който разбираше всичко буквално, а колкото до поезията, според мен няма нищо по-хубаво от старата песен за капитан Кид60, но ако някой индианец от нос Подж види как акулите изгълтват цял кит, от който могат да се стопят осемдесет бъчви мас, ще се поболее от мъка. Какво имане отива на вятъра! Ала паят на бедния стар Том си е все същият.
Докато корабът минаваше край кита, кормчията се прехвърли на кърмата, приседна на края на борда и като подпря глава с костеливата си ръка, впери мрачен поглед във въжделения предмет и дълго го съзерцава с мечтателно съжаление, докато тялото на животното блестеше под слънчевите лъчи, които ту се отразяваха от белия лъскав корем, изплувал от водата, ту падаха върху черния, грапав гръб на исполина. В това време двата кораба продължаваха неотклонно пътя си към поменатия залив, в който скоро влязоха с увереността на приятели и тържеството на победители.
Тук-там по брега се мяркаха възхитени любопитни зрители и Барнстейбъл завърши приготовленията си за измамване на неприятеля, като се обърна към хората си с кратка реч, с която ги предупреждаваше, че сега им предстои работа, която ще изисква от тях огромна смелост и съобразителност.
С тръба ви припвахме на тоя
знатен съвет.
Когато изскочиха от манастира „Света Рут“, Грифит и другарите му не срещнаха никой, който би могъл да ги спре или да вдигне тревога. Научени от горчивия опит на предишната вечер, те избягваха местата, където предполагаха, че са поставени часовои, макар че бяха готови да се справят с всякаква съпротива, и скоро се озоваха на разстояние, откъдето не можеха да ги забележат. Половин миля вървяха бързо, в строго и мрачно мълчание, като хора, които чакат всеки миг да се сблъскат с опасност и са решени на всичко, за да я превъзмогнат. Но когато влязоха в горичката, която заобикаляше развалините, за които вече споменахме, те забавиха крачка и поведоха полугласно кратък разговор.
— Тъкмо навреме се измъкнахме — подзе Грифит. По-скоро бих търпял плен, отколкото да предизвикам бъркотия и кръвопролитие в мирния дом на полковник Хауард.
— Много жалко, сър, че преди няколко часа не мислехте така — отвърна лоцманът с тон, който беше дори по-остър от думите му.
— Може да съм забравил дълга си, сър, и то от желание да разбера положението в семейството, към което изпитвам особен интерес — каза Грифит, у когото гордостта явно се бореше с почтителността. Но, сега не е време за съжаления. Зная, че сме тръгнали с вас по важна работа, която изисква дела, а не оправдания. Ще благоволите ли да ми кажете какво възнамерявате да правите сега?
— Много се опасявам, че нашето начинание е провалено — отвърна мрачно лоцманът. Призори ще вдигнат тревога, ще свикат йомените, местните дворяни ще се съберат на съвещание и ще забравят всякакви развлечения. Слухът за десанта ще прогони съня най-малко на двайсет мили навътре от бреговете на този остров.
— Вие самият навярно сте прекарали доста приятни нощи сред тях, без да мигнете, господин лоцман — забеляза Менюъл. Трябва да благодарят на французина Тюро61 за оная стара работа от петдесет и шеста година и на нашия собствен вироглавец, шотландския пират, загдето спокойствието в доковете им тъй често е нарушавано. Във всеки случай Тюро само ги поуплашил със своя флот, ала на края няколко малки кръстосвача принудили тоя нещастник да изчезне, както някой хлапак-барабанчик изчезва под кивера62 на гренадир. Но, славният Пол накара сънародниците си да поиграят хубавичко под неговата свирка и …
— Мисля — прекъсна го бързо Грифит, — че и вие, Менюъл, скоро ще заиграете от радост, че сте се отървали от английска тъмница.
— По-право от английска бесилка — поправи го развеселеният командир на морската пехота, защото ако някой военен или граждански съд научи как сме попаднали на този остров, съмнявам се дали ще се отнесе с нас по-добре, отколкото с оня шотландски нехранимайко, честна …
— Стига де! — сряза го нетърпеливо Грифит. Престанете с тия глупости, капитан Менюъл, сега трябва да мислим за други неща. Какъв план ще ни предложите, мистър Грей?
Като чу този въпрос, лоцманът трепна, сякаш сепнат от дълбоко размищление, и след кратко мълчание заговори с тих глас, като че ли още беше под влиянието на някакво силно и печално чувство:
— Нощта вече свършва, но слънцето по тия ширини не бърза да изгрее посред зима. Аз трябва да се разделя с вас, приятели, за да се видим отново след десет часа. Планът ни трябва да се разучи задълбочено, преди да предприемем каквото и да било, а тази работа мога да свърша само аз. Къде ще се срещнем пак?
— Струва ми се, че недалеч от нас има изоставени развалини — каза Грифит. Може би ще намерим и подслон, и уединение между запустелите им стени.
— Хубава идея — съгласи се лоцманът. — от това ще имаме двойна полза. Ще можете ли, капитан Менюъл, да намерите мястото, където оставихте войниците си в засада?
