Бурята се бе поукротила, но между голите клони на дъбовете, виеше тъжно неспирен поток морски въздух, който усилваше мрачността на нощната картина. На половин миля, на фона на светлата ивица, която постепенно се разгаряше над океана, се очертаваше гордият силует на манастира „Света Рут“ и от време на време младият моряк като че ли виждаше белите шапки пяна на все още развълнуваната му любима стихия. Вятърът донасяше ясно до слуха му глухия, провлечен рев на прибоя, който блъскаше тежко брега или се нахвърляше с бясна сила върху непоклатимата преграда на скалите. В такова време и на такова място младият моряк не можеше да не се замисли върху превратностите на съдбата в опасната му професия. Само няколко часа бяха минали, откакто той, напрягайки цялото си умение и всичката си енергия, бе управлявал огромния кораб, на който сега в открито море, далеч от брега, спяха спокойно неговите другари. А той стоеше тук и чакаше хладнокръвно опасността. Спомените за родното място, за Америка, за неугасимата му младежка любов, за добродетелите и обаянието на любимата се въртяха в главата му като бясна вихрушка, все пак приятна за пламенното въображение на младия човек. Той закрачи бавно към манастира, когато изведнъж до ушите му стигна шум на стъпки — несъмнено отмерена крачка на войници. Този шум се усилваше, отрядът полека-лека се приближаваше и след няколко секунди Грифит, отърсил се мигновено от мечтите, видя хора, които маршируваха в пълен боен строй към края на гората, откъдето той току-що бе излязъл. Отдръпвайки се бързо в гъстата сянка на дърветата, той проследи движението на групата и разбра, че тия хора също искат да се скрият. Тогава реши да се обади.
— Кой е? И какво търси тук? — подвикна той.
— Страхливец, който се крие в шубраците като заек или скача от дупка на дупка като пристанищен плъх! — отговори мрачно Ме-нюъл. Промъквам се край неприятеля на по-малко от пушечен изстрел и не смея да стрелям даже по предните му постове, защото дулата ни са запушени от оня всеизвестен гасител на барута, който се казва предпазливост. Ей богу, не ви пожелавам, мистър Грифит, да изпитате някога дяволското изкушение, което изпитах преди малко. Да запратя малко сачми в оня кучкарник, макар и само да из-ночупя стъклата му и да пусна нощен въздух на оня пияница, дето хърка и изригва парите на чудния южен елексир… Дайте си ухото, господин Грифит, да ви кажа една думички.
Двамата офицери се поотдръпнаха, за да си поговярт насаме, но изглежда, че не можаха да се спогодят, защото, когато се приближиха отново до войниците, Менюъл все още продължаваше да излага плановете си и да увещава Грифит:
— Аз мога да завзема старата тъмница, без да събудя никого. И помислете си, сър, колко много освежително питие, достойно да смаже гърлото на един джентълмен, можем да измъкнем от тамошните изби!
— Щуротии и дивотии! — тросна се Грифит. Не сме нито кокошкари, нито акцизни агенти, та да се ровим в мазетата на английските дворяни, капитан Менюъл. Ние сме честни хора, които се борят за своята кауза — освобождението на своята родина. Заведете пехотинците си в развалините, да си починат там. А, като се съмне, може да се намери работа за тях.
— Да бъде проклет часът, когато напуснах армията и поставих войниците си под командуването на цяла банда насмолени куртки! — промърмори Менюъл, тръгвайки да изпълни заповедта, дадена му с такъв властен тон, че не посмя да възрази. Да изпуснем такава рядка възможност за изненадващо нападение и хубава плячка! Но кълна се в правата на човека, че ще си устроя лагер, както се полага! … Хей, сержанте, отдели един ефрейтор и трима войници и ги разположи по края на гората. А пред укреплението ни постави часовой и изобщо да въведет тук известен ред и дисциплина.
Грифит изслуша това нареждане твърде неодобрително, но тъй като очакваше лоцманът да се върне преди разсъмване, защото виделината би разкрила недостатъците на маскировката им, се въздържа да се намеси. Така че Менюъл имаше възможност да наблюдава със задоволство как малкият му отряд се разположи в пълен боен ред според собственото му разбиране, след което се настани с Грифит и хората си в едно of сводестите помещения на развалините, чиито отворени и изкъртени врати като че ли сами ги канеха да влязат. Войниците легнаха да почиват, а двамата офицери решиха да бо-дърствуват и да убиват времето си ту в разговор, ту в размишления за всякакви неща, каквито можеха да хрумнат на хора с толкова различни характери.
