Барнстейбъл постоя няколко минути на песъчливия бряг, докато заглъхнаха стъпките на Дилън и кормчията, а след това заповяда на хората си да подкарат лодката обратно. И докато матросите гребяха полека към мястото, където трябваше да чака завръщането на Том, лейтенантът за пръв път почна да се усъмнява сериозно в почтеността на своя пленник. Сега, когато Дилън беше извън властта му, той си спомни ясно някои негови прояви, които напълно потвърждаваха мисълта му, че не може да се вярва на Дилън, а като стигнаха мястото на срещата и пуснаха в морето малка котва, опасенията му прераснаха в силна тревога. Но нека оставим лейтенанта да размишлява върху тази неприятна тема и да последваме Дилън и неговия безстрашен, ала нищо не подозиращ спътник към манастира „Света Рут“.
Мъглата, за която Том бе споменал в разговора си с командира за времето, като че ли се спускаше все по-ниско до земята, превръщайки се в непроницаема завеса, надвиснала тежко над главите им, която лекият ветрец почти не можеше да раздвижи. Тя още по усилваше нощния мрак и човек, непознаващ като Дилън достатъчно добре околната местност, трудно би намерил пътеката, водеща към жилището на полковник Хауард. След известно лутане нужната посока бе налучкана и юристът с бърза крачка поведе кормчията към манастира.
— Да, да — каза Том, който вървеше по стъпките на водача си без особено усилие, вие, сухопътните, щом напипате фарватера, лесно намирате курса и определяте разстоянието. Веднъж един кораб, на който служех, тръгна без мен от Бостън, та после трябваше сам да бия път до Плимът, който е, кажи-речи, на петнайсет левги72. След като стоях закотвен цяла седмица и не можах да намеря кораб, който да ме измъкне от Бостън, реших да поема курс по суша. Почти цяла седмица още загубих да търся някоя черупка, на която да поработя, за да си покрия пътните разноски, защото и тогава бедният Том Кофин страдаше от безпаричие и ще продължава да страда, докато не му падне някоя по-едра риба. Но изглежда, че само коне, рогат добитък и магарета могат да карат вашите сухопътни черупки, затуй се принудих да дам шест надници за „каюта“ и да нагъвам само хляб и сирене през цялото време, докато вдигна котва от Бостън и я пусна в Плимът.
— Безбожно е било от страна на коларя да оскубе така човек в твоето положение, каза Дилън с благ, дружелюбен тон, който показваше, че няма нищо против да поддържа разговора.
— Бях като пътник в каюта — продължи кормчията, защото освен поменатите животни имаше само един човек, който седеше на носа и управляваше. Пък и не му беше кой знае каква работата. Плава си между каменни стени и стобори, а за ориентировка на всяка половин левга бяха побити камъни, на които му беше писано всичко черно на бяло. А, сухопътни ориентири — толкова много, че можеш да караш с половин око, без да те е страх да не се отклониш от курса.
— Сигурно ти се е струвало, че си в някакъв друг свят — забеляза Дилън.
Като че плавах през чужда страна, макар че, може да се каже, съм от оня край, тъй като съм роден на тамошния бряг. Често съм чувал „сухопътни“ да разправят, че на земята имало по равно суша и вода, ала винаги съм смятал това за долна лъжа, защото с месеци съм плавал по море, без да сваля платната, и не съм срещал парченце земя или скала, където чайка да може да снесе яйце. Но, трябва да призная, че цели две вахти от Бостън до Плимът не зърнахме вода!
Дилън поддържаше усърдно тази интересна тема и докато стигнаха стената, която обграждаше голямата ливада около манастира, кормчията беше погълнат в спор. Кой е по-голям — Атлантическият океан или Американският континент.
Заобикаляйки главния вход на сградата, който минаваше през големите порти и двора откъм фасадата, Дилън продължи покрай стената и след няколко завоя стигнаха една вратичка, която, доколкото му беше известно, обикновено се затваряше вечер едва когато всички си легнеха. Сега пътят им минаваше зад главното здание и скоро ги изведе до група скупчени безредно служебни постройки. Кормчията следваше водача си, разчитайки на неговата осведоменост и почтеност, и доверието му се подсилваше още повече от непринудеността на разговора по пътя от скалите. Той не видя нищо необикновено в това, че спътникът му се отби в помещението, което служеше като един вид казарма за войниците на капитан Бъроуклиф. След кратко съвещание със сержанта Дилън даде знак на кормчията да върви подире му и като заобиколиха служебните постройки, двамата с Кофин влязоха в манастира през същата врата, откъдето, както вече разказахме, дамите бяха излезли нощес, за да навестят тримата арестанти. След като завиха по един-два тесни коридора в тази част на сградата, Том, който бе почнал да губи вяра в надеждността на сухопътната навигация, следвайки своя водач, се озова в дълга тъмна галерия, в дъното на която през една открехната врата се виждаше ярко осветено комфортно помещение.
