Най-после истината с всичките й съдбоносни последици започна да проблясва в главата на кормчията. Той си спомни собствената си прогноза за времето и безпомощното положение на шхуната, оставена с по-малко от половината екипаж на грижите на един хлапак, докато над самия й командир беше надвиснала опасност да бъде пленен. Чинията се търкулна от коленете му на пода, главата му клюмна, старият моряк затули лице с широките си длани и колкото и да се мъчеше да прикрие вълнението си, от гърдите му се изтръгна силно стенание.
Виждайки мъката на човека, по чиято глава времето вече бе оставило следите си, за миг у Бъроуклиф заговориха благородните чувства. Но, навиците и влиянието на дългите години, прекарани в събиране на жертви за война, скоро надделяха в душата му и офицерът-вербовчик реши да се възползува от случая:
— Сърцето ми се къса от жалост за клетниците, които заблудени с хитрост или от неправилно схващане за дълг, са вдигнали оръжие срещу своя суверен. Но, тъй като са заловени на самите английски острови, ще послужат за пример на други. Опасявам се, че ако не поискат прошка от правителството, всички до един ще бъдат осъдени на смърт.
— Тогава по-добре да поискат прошка от бога, защото вашето правителство едва ли може да помогне някому да си разчисти сметките, когато вахтата му на тоя свят е изтекла.
— Но, като се помирят с тия, които държат властта, биха могли да спасят живота си — рече капитанът, следейки внимателно въздействието на думите си върху кормчията.
— Не е толкова страшно, когато всевишният ти даде знак да сгънеш койката си за последен път. Щом ти е свършена вахтата на тоя свят, ще я продължиш на другия. Но, да видиш дървото и желязото, от които „Ариел“ е тъй изкусно сглобен, в ръцете на неприятел — това е вече злочестина, която ще помниш дълго, дори след като отдавна си зачеркнат от ведомостта! По-добре двайсет гюллета да надупчат старите ми кости, отколкото едно единствено да улучи шхуната под ватерлинията!
— Е, може пък да се лъжа — каза Бъроуклиф безучастно. Ако не ви екзекутират, тогава пък ще ви натикат в някой плаващ затвор, където десет-петнайсет години ще имате възможност да се веселите до насита.
— Я какви ги дрънкаш, драги?! — извика кормчията, като подскочи. Плаващ затвор ли казваш? Кажи им тогава: Щом искат толкова, нека обесят стария Том Кофин, та да икономисат порциона му.
— Зависи какво ще им скимне. Днес може да заповядат да се застрелят десетина от вас като бунтовници, утре пък да ви обявят за военнопленници и да ви изпратят за десетина години на затворническите кораби.
— Кажи им, братко, че съм бунтовник, чуваш ли? И няма да излъжеш, защото се бия с тях още от времето на Менли74, когато се сражавахме в Бостънския залив. Дано той хлапак да вдигне шхуната във въздуха! Горкият Ричард Барнстейбъл ще умре, ако я види в ръцете на англичаните!
— Зная един начин — каза Бъроуклиф, като се престори на замислен, но само един, с помощта на който положително ще се спасите от затворническия кораба защото, като поразмислих, реших, че едва ли ще ви осъдят на смърт.
— Кажи го, приятелю — провикна се Том, като скочи от мястото си явно развълнуван и ако е по силите на човека, ще се възползувам от него.
— Не ще и дума — отвърна капитанът, като сложи дружелюбно ръка върху рамото на кормчията, който слушаше жадно думите му. Работата е лесна, пък и тук няма нищо страшно. Нали си свикнал на барут и можеш да различиш миризмата му от аромата на розовото масло?
— И още как! — извика нетърпеливо старият моряк. Кажи-речи, всеки час имам възможност да го мириша. Но защо питаш?
— Защото мисля, че това, което ще ти предложа, е тъкмо работа за теб. Харесаха ли ти ростбивът и ромът?
— Да, всичко беше, както трябва, по вкуса на стар моряк. Но защо питаш? И от нетърпение кормчията несъзнателно улови Бъроуклиф за мундира.
Капитанът никак не се разсърди на тази неочаквана фамилиарност, а само се усмихна благо, решил най-после да пусне в действие батареята си, която досега бе държал в резерв.
— Тогава не ти остава нищо друго, освен да почнеш да служиш на твоя крал, както си служил досега на Конгреса, и позволи ми аз да бъда човекът, който пръв ще ти покаже твоето знаме.
Кормчията гледаше вторачено събеседника си, но, изглежда, не разбра добре предложението му, затова капитанът продължи:
— Казано ясно и просто, постъпи в моята рота, драги приятелю, и животът и свободата ти ще бъдат осигурени.
Том не се разсмя, защото рядко проявяваше чувствата си по такъв начин, но всяка черта на обруленото му от времето лице се изкриви в насмешлива и презрителна гримаса. Бъроуклиф усети как железните пръсти, които все още стискаха яката му, постепенно се вкопчаха като примка в гърлото му, ръката се сви полека и със сила, на която не можеше да се устои, привлече тялото му към тялото на кормчията. Когато лицата им се приближиха само на една педя едно до друго, кормчията изля чувствата си с думи:
