За щастие на Том, изгарящ от нетърпение, квартирата на капитана не беше далеч и обещаното угощение никак не се забави. Стаята излизаше в един по-малък коридор, който се съединяваше с вече известната главна галерия, а на трапезата беше сложено любимото ядене на английските острови — роетбив — в голямо количество, но без гарнитура, което винаги можеше да се намери в кухнята на полковник Хауард. Сержантът, който несъмнено бе разбрал правилно капитана — да атакува крепостта, тоест мозъка на кормчията, приготви собственоръчно чаша смес, която нарече грог, но която според него беше в състояние да повали дори животното, което Том тъй старателно дъвчеше, ако то беше живо и кипящо от сили. Ала всичките му надежди да отслаби разума на кормчията с помощта на ямайския ром останаха напразни. Том с безмерна наслада обръщаше чаша след чаша, ала все едно че нищо не е пил, а очите на сержанта, който се смяташе задължен да поддържа компанията, вече блестяха. За негово щастие обаче на вратата се почука, което показваше, че капитанът иде и че неговият помощник е спасен от позора да бъде надпит от някакъв си новобранец.
Когато влезе в стаята, Бъроуклиф заповяда на сержанта да излезе, добавяйки:
— Мистър Дилън ще ти предаде нарежданията, които трябва точно да изпълниш.
Дрил, чийто мозък все още беше в състояние да мисли, за да се бои от гнева на командира си, ако той разбереше състоянието му, побърза да офейка, и кормчията остана сам с капитана. Настървеността, с която Том се бе нахвърлил върху остатъците от говеждото, сега бе значително поотслабнала, заменяйки се с онова кротко блаженство, което често продължава да се усеща дълго още, след като гладът е утолен. Пренебрегвайки столовете, той бе седнал на един от сандъците на Бъроуклиф, сложил чинията на коленете си, и с джобно ножче режеше къс по къс от говеждото тъй старателно, както навярно жената-вампир от „Хиляда и една нощ“ е набучвала оризовите зърна с иглата си. Капитанът придръпна едно столче от кормчията и със снизходителна фамилиарност и добродушност, допустима при разликата в положението им, поде следния разговор:
— Надявам се, че нашата трапеза ви се е понравила, мистър … За съжаление нямам честта да зная името ви.
— ом — каза кормчията, без да изпуска от очи чинията. Колегите ми от кораба обикновено ме наричат Дългия Том.
— Изглежда, че сте плавали с умни и способни моряци, щом тъй добре разбирате от дължини — забеляза капитанът. Но, предполагам, че имате и друго име … тоест презиме?
— Кофин — отговори кормчията. Когато трябва да се бърза, например да се вдигат или свалят платна, ми казват Том. При хубаво време, когато им скимне да си играят със стар моряк като мен — Дългия Том. Ако пък искат да ме повикат така, че да не се обади някой друг от роднините ми, пръснати из островите, ме наричат Дългия Том Кофин, защото, струва ми се, най-едрият от тях, измерен от главата до петите, няма повече от един сажен.
— Личи, че сте човек на място — възкликна Бъроуклиф, и жал ми става, като си помисля какво ви очаква заради вероломството на мистър Дилън.
Подозренията на Том, ако някога бе имал такива, бяха до такава степен приспани от любезностите, с които го обсипваше капитанът, че не се пробудиха дори и от това двусмислено съчувствие. За това, след като влезе отново в съприкосновение с чашата ром, той се задоволи да каже с простосърдечието на сит човек:
— Не нося никакъв товар, затова никой не ме очаква освен мистър Дилън, който трябва да ми предаде в замяна мистър Грифит или да се върне на „Ариел“ като пленник.
— Уви, добри ми приятелю, опасявам се, че когато дойде време да стане тази размяна, той ще откаже да направи и едното, и другото.
— Вдън земя да потъна, ако не изпълни поне едното от тези условия! Заповядано ми е това на всяка цена да стане. Или той да се върне, или мистър Грифит, един от най-добрите моряци за годините си, който е стъпвал някога на корабна палуба, ще вдигне котва оттук.
Бъроуклиф огледа събеседника си с престорено съчувствие, но този израз на благоразположение остана незабелязан от кормчията, който след хубавото сръбване се намираше на седмото небе, но все още с бистро съзнание. Макар, че като човек, неспособен на коварство, не можеше да си представи, че друг е способен на такова нещо. Разбрал, че трябва да говори по-ясно, капитанът предприе фронтална атака:
— За съжаление, трябва да ви кажа, че няма да ви се разреши да се върнете на „Ариел“, че до един час вашият командир мистър Барнстейбъл също ще бъде пленник и още преди да се съмне, шхуната ви ще бъде заловена.
— Кой ще я залови? — запита кормчията с мрачна усмивка, макар че това съчетание от надвиснали бедствия бе започнало да го смущава.
— Не бива да забравяте, че тя е под прицела на тежки оръдия, които могат да я потопят само за няколко минути. Изпратен е вече бърз куриер да уведоми командира на батареята що за кораб е „Ариел“ и тъй като сега вятърът духа откъм морето, шхуната ви не може да избяга.
