— За работа на брега ли, сър? Да вземем ли тесаците69? Или ще ни трябват само пиките?
— Може да срещнем войници с щикове — отговори Барнстейбъл размишлявайки гласно. Въоръжете се, както винаги, но хвърлет в лодката няколко дълги пики. И слушай, мистър Кофин, остав въжето. Виждам, че пак го мъкнеш.
Кормчията, който вече бе слязъл от бака, се спря, като чу таз нова заповед, и се осмели да протестира:
— Вярвай, капитане, на един стар китоловец, който цял живо е имал работа с такива лодки. На велбота му трябва харпунено въж както на кораба — баласт и …
— Махни го, махни го! — прекъсна го Барнстейбъл с нетърпел жест.
Отстъпвайки пред твърдоглавието на командира, Том въздъха и се залови незабавно да изпълни нарежданията му. А Барнстейбъл сложи приятелски ръка на рамото на Мери и мълчаливо го повед към кърмата на малкия си кораб. Брезентът, който закриваше вход на каютата, беше леко отдръпнат и при светлината на лампата, коят гореше в това тясно помещение, от палубата лесно можеше да се види какво става вътре. Дилън седеше, подпрял главата си с ръце, и макар че лицето му оставаше в сянка, личеше, че е дълбоко замислен.
— Ще ми се да видя сега физиономията му — каза Барнстейбъл шепнешком, така че да го чуе само спътникът му. Очите на човека, момче, са като маяк. Те показват как да се намери пътят към душата.
— А понякога и сигнален огън, сър, който предупреждава, че не бива да се хвърля котва близо до него — отвърна схватливото момче.
— Дявол такъв! — промърмори Барнстейбъл. Все едно, че чувам братовчедката ти Кейт!
— Ако моята братовчедка мис Плаудън беше сега тук, уверен съм, мистър Барнстейбъл, че мнението й за тоя джентълмен съвсем нямаше да бъде по-ласкаво.
— И все пак аз съм решил да му се доверя! Изслушай ме, момче, и кажи прав ли съм. И ти като други от семейството си имаш ум-бръснач и може да предложиш нещо полезно. Поласканият гардемарин се наду от гордост, че е заслужил доверието на командира, и го последва до хакборда, където Барнстейбъл се облегна на перилата и продължи — Рибарите, които идваха тази вечер да погледат кораба, построен тъй умело от метежниците, ми казаха, че днес в старите развалини близо до манастира „Света Рут“ бил пленен отряд моряци и морски пехотинци.
— Това е мистър Грифит! — възкликна младежът.
— Да! Не е нужен умът на твоята братовчедка Кетрин, за да се разбере това. Затова предложих на този джентълмен с продълговатата физиономия да отиде в манастира и да преговаря за размяна на пленниците. Съгласен съм да го дам срещу Грифит, а екипажа на „Бързи“ — срещу отряда на Менюъл и екипажа на „Тигър“.
— „Тигрите“ ли? — извика развълнувано момчето. Значи, са пленили и моите „тигри“? Ех, защо мистър Грифит не ми позволи да сляза с тях на брега!
— Те не отидоха там да си играят като деца, пък и в лодката едва се побраха хората, които трябваше да заминат. Впрочем, този мистър Дилън прие предложението ми и обеща, че Грифит ще бъде тук един час след като тоя джентълмен се върне в манастира. Дали ще удържи на думата си?
— Сигурно — отвърна Мери, като помисли малко, защото, струва ми се, сега го безпокои повече присъствието на мистър Грифит под един и същ покрив с мис Хауард. Предполагам, че в случая ще удържи на думата си, макар че изглежда неискрен.
— Вярно, че във „фаровете“ му святка коварство — каза Барнстейбъл, но все пак е джентълмен и даде честна дума. Несправедливо е да го подозираме и аз съм готов да му повярвам! А сега слушай, сър! Поради отсъствието на „беловласите“ върху твоите млади плещи пада особена отговорност. Следи зорко тая батарея, все едно че си на мачтата на вашата фрегата и гледаш да не се приближи враг. Щом видиш на нея светлина, режи въжето и излизай в открито море. Ще ме намериш някъде под скалите. Върви все покрай брега, без да изпускаш от очи манастира, докато ни срещнеш.
Мери слушаше внимателно тези и други важни наставления на командира, който, след като бе изпратил помощника си да поеме командуването на тендера (третият офицер беше между ранените), се видя принуден да повери скъпата си шхуна на тоя юноша, чиято възраст не позволяваше да бъде смятан за опитен и изкусен моряк.
Когато завърши своите напътствия и инструкции, Барнстейбъл пристъпи пак към входа на каютата и отново обгърна с проницателен поглед пленника. Дилън вдигна глава и сякаш усетил, че го оглеждат внимателно, придаде на жълтото си, отблъскващо лице израз на безнадеждно примирение със съдбата. Поне така се стори на Барнстейбъл и тази мисъл събуди съчувствие в сърцето на благородния моряк. Отхвърляйки тутакси подозренията си като недостойни, Барнстейбъл го покани радушно да слязат в лодката. При тези думи лицето на Дилън за миг така се изкриви, че лейтенантът се стъписа. Но тази бегла гримаса можеше лесно да се вземе за усмивка от предвкусваната свобода, затова породените от нея съмнения изчезнаха почти тъй бързо, както и самото загадъчно изражение. Барнстейбъл вече се готвеше да последва пленника в лодката, когато изведнъж усети, че някой го дръпна леко за ръката.
