Тя въздъхна примирено. Брат ѝ беше невероятен, но имаше труден характер. Изобщо не се интересуваше от мястото си в обществото. Неговата страст бяха изкуството и архитектурата. Часове, даже дни наред говореше за известни художници и архитекти и му беше все едно дали е синьор или маркиз, дали живее в Двора, или не. Жан му завиждаше за младежкото безгрижие, защото самата тя вече знаеше колко важни са титлата и мястото в обществото.
– Според мен трябва да се ожениш.
– Стига, Жан! – простена театрално Абел.
– Говоря сериозно – остана твърда тя. – И съвсем честно ще ти кажа, че някои дами вече проявяват интерес към обвързване с теб.
Абел я погледна смаяно.
– Да не би да твърдиш, че са идвали да те молят за ръката ми?
– Не, разбира се! – засмя се Жан. – Тези работи не стават така. Започва се с леки намеци, които постепенно стават по-ясни. Впрочем, дамите са очарователни. Интересуваш ли се за кого става дума? Дъщерята на маршал Дьо Лаувандал, младата мадмоазел Дьо Лавалиер, принцеса Дьо Шиме...
– Жан!
Абел се отдръпна от нея, ала тя не се отказваше толкова лесно.
– Рано или късно ще се наложи да се ожениш. Защо да не избереш най-добрата партия сега, когато имаш отлични възможности?
– Няма да се оженя! – извика решително Абел.
"Положението е абсурдно", рече си развеселено Жан. Някога, когато ѝ заповядаха да се ожени за Шарл, тя много искаше да е на мястото на брат си... да има неговите възможности. Мислите ѝ продължиха нататък. Всъщност тя и днес нямаше избор. Да, беше официална метреса, но какво ще стане, ако един ден кралят престане да я обича? Изпитваше известно успокоение, че семейството ѝ е получило титла и имение и баща ѝ има право да предава тази титла на бъдещите поколения. Тя не разполагаше с никакви привилегии... освен ако не роди дете на Луи. Лицето ѝ потъмня. След два спонтанни аборта едва ли ще успее... Но да не мисли повече за себе си.
– Ако един ден все пак размислиш, братко... – гласът ѝ изразяваше надежда.
Абел избухна в смях.
– Ако размисля, ще дойда при най-страхотната сватовница във Франция – при теб.
Пари дьо Монмартел излезе от срещата с чуждестранните банкери много доволен и се качи в каретата. Разговорите минаха добре. Вече беше сигурен, че кралят ще получи необходимите му пари, за да продължи войната.
Слънчевият майски ден още повече повдигна настроението му. Недалеч от площад "Вандом" каретата спря и банкерът слезе, за да отиде в магазина на бижутера Берже. Бе поръчал скъпо колие за младата си съпруга и искаше да види напредва ли изработката му. Колието се състоеше от редица розови и бели диаманти и се отличаваше със съвършена красота. Пари дьо Монмартел си представи как ще реагира съпругата му и се засмя. Изпитваше потребност да ѝ прави скъпи подаръци. Мари-Ан дьо Бетюн произхождаше от достопочтеното благородническо семейство Сюли и той се стремеше да отговори на очакванията ѝ. Още не можеше да повярва, че преди две години младата жена се съгласи да стане съпруга на един от най-богатите финансисти в страната.
– Отлична работа – отбеляза Пари дьо Монмартел, нареди на секретаря си да плати и излезе навън, размахвайки бастунчето си.
Множеството, изпълнило площада, зарева. Уличният певец Феро се метна върху паметника на Франсоа I, накриви шапка, зае удобна поза и запя.
Слушаха го не само бедни хора, но и богати граждани. Всички харесваха песните му. Феро винаги заставаше нависоко, за да вижда надалеч. Знаеше, че всеки миг може да се появи полиция, но се стараеше да не мисли какво го очаква, ако го заловят. Уличният хлапак Пиер, който раздаваше листчетата с текста на слушателите, също бе получил строго нареждане да се оглежда за полицаи и тайни агенти, Феро задрънка с лютнята и запя най-новата си песен:
Зрителите избухнаха в смях. Феро прокара ръка по лютнята.
– Тя е курва! – изкрещя гневно дрипава жена с мазни коси. – Има се за нещо голямо, ама не е! Ние гладуваме, а тя купува дворци и прахосва парите на краля!
Феро вече знаеше как реагират хората. Преди две седмици получи поръчка да обикаля града и да изпълнява новата песен. Моментът беше избран умело – парижани прекараха дълга, сурова зима, продължителната война повиши цената на хляба, много хора гладуваха.
Феро си спомни, че вчера сред навалицата видя човек с отрязана дясна ръка. В последно време по улиците просеха все повече осакатени войници на краля. Лицето на мъжа пламтеше от възмущение. "Оная Помпадур даже си е построила театър, а тия пари щяха да стигнат цял Париж да се снабди с хляб" – развика се гневно той и хората му повярваха.
Възможно ли беше един театър да струва толкова скъпо? Феро нямаше представа как изглеждат сцената и зрителната зала и какво правят актьорите. Но сигурно беше вярно. Разправяше се още, че мадам Помпадур имала баня от чисто злато и огледала с диамантени рамки.
