Скоро стана ясно, че дофинът и двете му сестри също ще присъстват на представлението, и Жан се почувства още по-зле. Искаше ѝ се да промени програмата, но всички покани вече бяха раздадени, а и беше трудно да променят сцената, декорите и костюмите само за един следобед.
Накрая реши да отиде при херцогиня Дьо Люин, която след въвеждането ѝ в двора изпълняваше ролята на посредница между нея и кралицата.
– Много ви благодаря, че се съгласихте да ми отделите няколко минути... – започна колебливо Жан, щом херцогинята я прие.
Мадам Дьо Люин носеше скромно боне, изпод което се подаваха посивелите ѝ коси. Лицето ѝ излъчваше любезност. По възраст Жан можеше да ѝ бъде дъщеря.
– Заповядайте, седнете. Какво ви води при мен, маркизо? – попита тя и остави гергефа си.
Жан реши да бъде напълно откровена.
– Съжалявам, че ви занимавам с тези неща, херцогиньо, но вероятно знаете за намерението на Нейно Величество кралицата да дойде на театралното представление довечера.
Мадам Дьо Люин кимна.
– По желание на краля. Чух за това. – В гласа ѝ звънна съжаление.
– Аз съм безкрайно щастлива, че кралицата ще ми окаже честта да ме гледа на сцената, но за нещастие научих за идването ѝ едва днес, иначе щях да включа в програмата някоя по-подходяща комедия.
– Какво имате предвид?
– Ще представим
– O! – Херцогинята я погледна малко объркано, но после се засмя. – Според мен, маркизо – продължи тя след добре премерена пауза, – Негово Величество кралят вероятно не е знаел, че довечера ще представите точно тази пиеса, но кралицата ще ви бъде много благодарна, защото аз веднага ще я уведомя какво ще гледа.
– Много ви благодаря – поклони се учтиво Жан.
– За мен беше удоволствие, маркизо.
Въпреки очакванията представлението премина с голям успех. Мария Лешчинска се появи с децата си. Казаха, че Мария Жозефа страдала от неразположение, но Жан предположи, че дофинът ѝ е забранил да гледа такава неподходяща пиеса. Началното сърдечно отношение между нея и саксонската принцеса доста охладня, откакто младата жена живееше изцяло под влиянието на дофина и сестрите му. Мария Жозефа избягваше да говори с нея, само я поздравяваше. Очевидно се опитваше да забрави, че кралската метреса е изиграла важна роля за осъществяването на брака ѝ.
Дофинът и сестрите му изгледаха пиесата с каменни лица. За разлика от тях кралицата явно се забавляваше. Следеше сцените с ведро лице, а след края заръкопляска заедно с другите зрители.
– Очарователно представление, маркизо.
– Ваше Величество е много добра към мен. Радвам се, че ви хареса – отговори Жан с дълбок реверанс.
Мария Лешчинска кимна. Негримираното ѝ лице светеше.
– Намирам съдържанието на комедията за много поучително – заключи тя и Жан бе готова да се закълне, че е видяла в кафявите ѝ очи иронични искри.
Следвайки ритъма, установил се с годините, през пролетта кралят замина за Фландрия при войската. Жан реши да прекара седмиците на отсъствието му в двореца "Креси".
Преустройството на сградите и изграждането на новия парк беше в пълен ход. Веднага след като пристигна в Креси с Александрин, Жан обиколи имението с Абел, който бе дошъл да я види, и остана очарована от просторния парк, огрян от пролетното слънце.
Двамата спряха край канала и се загледаха към високия склон. Терасирането му бе почти приключено и гледката беше впечатляваща. Жан обичаше мирната, идилична атмосфера на "Креси".
– Струва ми се, успяхме.
– Да – кимна Абел. – В началото си мислех, че този планински склон ще разваля цялата гледка.
Жан се усмихна, стисна ръката му и размаха розовия слънчобран.
– Искам веднага да ми кажеш има ли жена в живота ти – заповяда с усмивка тя.
Радваше се да има Абел само за себе си – във "Версай" двамата се срещаха редовно на вечеря и в театъра, но твърде рядко им се удаваше възможност да останат насаме.
Брат ѝ сведе глава.
– Жена ли? Не, няма жена.
Жан не му повярва, защото Абел беше красив мъж и жените направо се биеха за него.
– Кажи ми коя е. Обещавам да не се разсърдя. Сигурно е от Париж...
Абел поклати глава.
– Повярвай, Жан, в живота ми няма жена.
– Е, ще се примиря с този отговор – тя го хвана подръка. – Знаеш ли, сега си добра партия.
В гласа ѝ прозвуча искрена радост. Малко преди да замине за Фландрия, Луи даде благородническа титла на баща ѝ. Франсоа Поасон получи имението "Вандиер" и стана "синьор". Така Абел се сдоби с правото да носи същата титла.
– И защо смяташ така? – засмя се Абел. – Сигурно защото един ден вероятно ще стана маркиз?
Жан разбра колко по-важна е титлата за нея, отколкото за него. Тя искаше да е сигурна, че Абел ще заеме полагащата му се позиция в Двора.
– Според мен това е голямо отличие за нашето семейство, братко. – Гласът ѝ прозвуча строго.
– Несъмнено, но то не ми е нужно.
