Според обичая завесите на леглото останаха вдигнати. Така придворните присъстваха символично на консумирането на брака и потвърдиха легитимността на династията. Новата дофина лежеше със зачервено лице, докато съпругът ѝ, очевидно обзет от спомени, се насълзи и отчаяно зарови лице във възглавниците.
Накрая кралят се смили над новобрачните, спусна завесите и заповяда на присъстващите да се оттеглят.
– За Бога, сякаш не присъствахме на първа брачна нощ, а на жертвоприношение – промърмори маршал Дьо Сакс. Жан тайно се съгласи с него. Никой не се учуди, когато на следващата сутрин камериерките съобщиха, че бракът не е консумиран.
Кралят остана много недоволен. Жан усещаше безпокойството му и се опита да го утеши.
– Мария Жозефа е много мила млада жена. Дофинът има нужда от малко време, за да свикне с нея.
Луи я изгледа почти сърдито.
– Време ли? Та той е на 17 години и от месеци не е бил с жена! За какво му е време? Никой не изисва да се влюби пламенно в жена си!
Жан избухна в смях. Кралят се ядоса още повече.
– Вие ми се надсмивате, мадам!
– Не, разбира се, прощавайте! Просто се питам дали не приемате нещата твърде сериозно. Това беше първата нощ на младото семейство. Дофинът е бил обзет от спомени, това е разбираемо.
– Знам, че момчето тъгува, но личните му чувства не са от значение. Той е длъжен да създаде престолонаследник, и то възможно най-бързо – отговори строго кралят.
Слава Богу, безпокойството на краля се оказа напразно. Само след няколко дни една възбудена камериерка разказа на маршал Дьо Сакс, че дофинът напълно е осъзнал отговорността си пред Франция. Един следобед събрал смелост и без много да се церемони, се съединил с уплашената дофина.
– Атаката дошла изненадващо, вражеската позиция се отбранявала смело, но бързо осъзнала необходимостта да се предаде – разказа с широка усмивка маршалът по време на вечерята в апартамента на Жан.
Кралят въздъхна облекчено. Жан знаеше, че всеки ден главната камериерка съобщава на маршала какво прави младата двойка. Несъмнено Дьо Сакс се чувстваше лично засегнат, задето дофинът пренебрегва племенницата му.
– Е, да се надяваме, че атаката е завършила удовлетворително и за двете страни – заключи Жан и маршалът избухна в смях. Очите му светеха.
– Само ако знаете как завиждам на краля, маркизо.
Граф Дьо Морпа спря за момент и погледна през прозореца. Отсрещната страна на двора беше обляна в светлина. В Кабинета на медалите цареше трескава суетня. Актьорите от трупата се обличаха за представление. След приключването на празненствата около женитбата на дофина Дворцовият театър поднови представленията си. Тази вечер щяха да представят едноактната опера "Еригона". Маркизата щеше да изпълни главната роля. Придворните разправяха, че пеела прекрасно. Морпа, естествено се съмняваше, но даже тази жалка личност да имаше най-чистия, най-съвършения глас в цяла Франция, той не би изтърпял цели два часа да я гледа и слуша на сцената. Изпълваше го диво презрение към придворните, които с всички средства се домогваха до покана за представление.
Същевременно Морпа беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че идеята ѝ е гениална. С този театър маркизата си бе създала собствена сцена, където да се представя пред краля с всичките си прелести, с евтиното си прелъстителско изкуство, във все нови лица и роли. Редом с това тя вече разполагаше със средство да влияе и върху обкръжението на краля. Който не ѝ беше приятен, оставаше извън залата. Да, във "Версай" настъпваха нови времена.
Морпа продължи пътя си. Двама пажове осветяваха коридора пред него. Рангът му изискваше да се придвижва с носилка, но той мразеше да се люлее по коридорите на двореца. Носилките бяха за старци и старици.
Маркиза Дьо Помпадур се оказа много по-интелигентна и много по-съобразителна, отколкото бе смятал за възможно. И по-опасна – защото зад нея стояха братята Пари. Благодарение на Валери той знаеше, че финансистите я посещават редовно и обсъждат всички нейни действия. Братята Пари притежаваха несметни богатства, следователно и голяма власт. Лека-полека те окупираха Двора. Все повече придворни им бяха длъжници. Точно те ли трябваше да са доверениците на маркизата? – запита се гневно Морпа. Да, тя беше техният коз. И други, разбира се, я обожаваха: маршал Дьо Сакс, мосю Льо Бел, първият камердинер на Негово Величество, маркиз Дьо Пюизиол – и него бяха купили като генералния финансов контрольор Машо д'Арнувил. Да не говорим за мосю Жанел, генералния директор на кралските пощи. Морпа стисна устни. Преди няколко дни научи нещо невероятно. Подозрението му, че някой проверява пощата, и то не само кралските пощенски карети, а и някои частни куриери, се потвърди.
Графът решително вирна брадичка. Имаше план. Крайно време беше кралят да разбере каква змия носи в пазвата си. Морпа зави с енергични крачки и влезе в северното крило на двореца.
