– Е, аз мога само да ви върна комплимента. – Помилва голото ѝ тяло и я погледна строго. – Седмиците, които сте прекарали без мен, са ви се отразили толкова добре, че започвам да се изпълвам с подозрения. Да не сте удостоили с благосклонността си друг мъж? – попита с привидна небрежност той и също отпи глътка вино.
– Друг мъж? – повтори неразбиращо Жан.
Пръстите му се преплетоха с нейните.
– Ами да. Мосю Дьо Ришельо ми е споменавал, че някога в Париж господата се биели за благоволението ви. Разбирам ги напълно.
Жан се смая. Шеги ли си правеше кралят, или наистина ревнуваше?
– Мосю Дьо Ришельо допуска голяма грешка, правейки заключения за живота на другите от собствения си живот – отговори язвително тя.
Луи се наведе над нея.
– Вие сте възхитителна, скъпа. Обиждате се от нещо, което всяка друга дама в Двора би приела като комплимент. Сега разбирам колко много ми липсвахте – въздъхна той и я целуна.
Жан беше щастлива, защото кралят очевидно се чувстваше добре. Победите бяха повдигнали духа му. Завоеванията в Нидерландия му осигуриха желаната позиция за началото на мирните преговори и края на войната.
– Маршал Дьо Сакс и английският лорд Къмбърленд вече се срещнаха, за да уточнят условията за преговорите. Маркиз Дьо Пюизиол и лорд Сендуич разговарят в Лиеж – разказа ѝ Луи на следващата сутрин, докато закусваха.
– Вярвате ли, че всички ще се съгласят да преговарят за мир? – попита с надежда Жан.
– Да. Ще се срещнат на неутрална територия. В Аахен. Датата е определена за следващата година.
Жан се замисли.
– Европа жадува за мир. Смятате ли обаче, че прусаците и англичаните са готови на отстъпки?
Луи кимна и си отчупи парче хляб.
– Длъжни са да го направят. Войната погълна огромни средства, всички държави задлъжняха за години напред. Ако най-сетне не спрем да се избиваме, ще полетим в пропастта.
Жан кимна. Знаеше, че дори братя Пари са в затруднено положение и с нетърпение очакват края на войната. Години наред бяха печелили от военните действия, но в последно време им ставаше все по-трудно да намират исканите от краля и министрите средства. Факт беше, че Европа е изложена на опасност от икономически и финансов колапс.
Жан и Луи прекараха в Компиен само няколко дни. Скоро се върнаха в Париж и заминаха заедно с целия Двор за "Фонтенбло".
Кралят обичаше да ходи на лов, но тази есен се отдаде предимно на политически дискусии. Жан също му говореше за политика. Състоянието на страната се влошаваше. Непрекъснатите сражения между кораби почти спряха морската търговия, на която Франция дължеше голяма част от благосъстоянието си. Стопанството беше отслабено, а реколтата – толкова лоша, че през зимата ги чакаше глад. Бедняците в Париж вече гладуваха и сред народа тлееше недоволство. Жан разказа на краля за многото просяци по улиците и той помрачня още повече. Той самият усещаше, че поданиците му вече не го посрещат с предишното ликуване.
– Народът се нуждае от мир. Тази война продължи прекалено дълго.
Жан се уплаши. Луи очевидно реагираше чувствително на всички промени в страната. Тя си спомни подигравателните песнички по неин адрес и се зарадва, че кралят не знае нищо за тях. Наивно си затвори очите пред реалността и повярва, че мирът и стопанското оживление ще повдигнат духа на народа и парижани ще престанат да я очернят.
Жан остана възхитена от китайския порцелан, който ѝ показваше мосю Дюво. Мястото му беше в "Креси". Белите чашки за чай и чинийките с шарки в червено и златно изглеждаха невероятно крехки, а изработката беше невероятна. В Европа по подобен начин работеше само фабриката за порцелан в Майсен. Жан съжаляваше, че никой майстор във Франция не е в състояние да произведе такава красота.
– Ще взема този сервиз. Моля, изпратете ми го заедно с другите неща.
– За мен е чест, маркизо. – Мосю Дюво се поклони раболепно.
Жан кимна учтиво и му позволи да я придржи до изхода. Беше началото на ноември и тя бе дошла на разходка в столицата. В последно време не идваше често. Двамата с херцог Дьо Лавалиер вече подготвяха следващия театрален сезон. Смятаха да представят няколко нови пиеси, сред които
Навън духаше неприятен студен вятър. Небето висеше сиво и мръсно над големия град и тя потрепери. Зимата идваше и смяната на сезона я изпълни с меланхолия. Мразеше студените месеци.
Както винаги, около каретата ѝ се бе събрала тълпа. Хората се отдръпнаха, за да ѝ сторят място, но продължиха да я зяпат безсрамно, за да запомнят някоя пикантна подробност и да има за какво да говорят през следващите дни.
