Вместо да се качи бързо в каретата, както правеше обикновено, Жан забави крачка. Дотолкова беше свикнала с напудрените и намазани с руж физиономии на придворните, че тези голи лица с бръчки и неравности, със зачервени от студа бузи и белези от шарка я изпълниха с неловкост. Все пак успя да се усмихне любезно, но бързо извърна глава.
Кочияшът отвори вратичката, един от лакеите ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се качи. Тъкмо стъпи на стълбичката, когато нещо прелетя във въздуха и плесна върху лакираната в синьо карета.
Жан изписка уплашено, ала в същия миг разбра, че някой е хвърлил по нея развален домат.
– Курво! Унижаваш нашата кралица и крадеш парите на краля! – изкрещя гневен глас.
Лакеите се втурнаха към непознатия, но той бързо изчезна в тълпата.
– Курво! – долетя гласът му отдалеч.
Жан се разтрепери неудържимо. Сокът на домата бе пръснал върху ръкава ѝ и върху фината материя се бе образувало грозно червено петно сякаш от кръв. Картината остана запечатана в паметта ѝ.
В прилив на гордост и за да не покаже страха си, тя се обърна към тълпата с високо вдигната глава. Четеше по лицата им като в отворена книга. Някои хора бяха уплашени и я гледаха с ужас и съжаление, други обаче бяха обзети от злобна радост и я зяпаха безсрамно. Те ме мразят, помисли си тя и потрепери. Парижани вярваха в небивалиците, които разпространяваха зложелателите ѝ. Обвиняваха я, че пилее богатството на краля, унижава кралицата и е ненаситна за власт и богатство.
Дълго след като седна в каретата си и потегли към Фонтенбло, Жан продължи да вижда пред себе си лица на гладни парижани.
Мосю Берие се поклони толкова дълбоко, че едва не загуби равновесие.
– Вие ми оказвате твърде голяма чест, маркизо.
Жан му кимна любезно. Бе помолила главния полицейски лейтенант на Париж да се срещне с нея в градския дом на Пари дьо Монмартел. Банкерът покани мосю Берие да се настани в едно от креслата в кабинета му.
– Миналата седмица се случи нещо крайно неприятно, мосю Берие – започна без увъртания банкерът. – Пред магазина на мосю Дюво тълпата нападнала маркизата. Народът гневно изразил недоволството си.
– И аз чух за това. Отвратително!
Жан се разхождаше нервно напред назад, но като чу думите на полицейския началник, спря.
– Мосю Берие, много ви моля да откриете кой пуска подигравателните песнички по мой адрес. Трябва да знам дали обикновените граждани си правят шеги, или някой целенасочено се опитва да опетни доброто ми име. – Въпреки нервността си тя говореше овладяно и властно.
– Уверявам ви, че ще направя всичко, за да заловя извършителя, мадам. Налага се обаче да действам предпазливо, защото граф Дьо Морпа е издал заповед всяко очерняне на Негово Величество да се преследва неумолимо и да се наказва най-строго, ала същевременно е заповядал да не обръщаме внимание на клеветите срещу вас – обясни Берие с видимо смущение.
Жан присви очи.
– Това не ме учудва особено – промълви тихо тя. Знаеше, че министърът няма особен интерес да защитава доброто ѝ име. Сигурно се радваше, че парижани ѝ се подиграват със злобни песнички.
– Разбирам в колко трудно положение се намирате, мосю Берие – продължи тя, – но повярвайте, ще се постарая да ви се отплатя. Никога не забравям хората, на които дължа благодарност.
– Ще сторя всичко по силите си, маркизо. Повярвайте, за мен е огромна чест да ви служа. – Берие отново се поклони дълбоко и се сбогува.
Жан не беше в състояние да забрави случилото се пред магазина на Дюва. За първи път в живота ѝ я бяха нападнали физически, но не това беше най-страшното. Народният гняв я засегна много по-дълбоко от враждебността на висшите аристократи. Страшно ѝ беше да мисли, че хората имат толкова лошо мнение за нея.
– Недей така, Жан, в Париж се разпространяват памфлети за кого ли не – утеши я Абел, който на следващия ден я посети заедно с Льо Норман дьо Турнем.
Тя поклати глава.
– Не разбирам защо се говорят такива неща за мен.
Льо Норман дьо Турнем вдигна рамене. Като бивш главен данъчен откупчик той беше свикнал с народното недоволство – хората мразеха събирачите на данъци, защото се обогатявали за чужда сметка.
– Времената са тежки, скъпа. Хората мръзнат и гладуват, затова се радват, когато има срещу кого да издигнат глас, за да излеят гнева си – обясни той.
Жан не беше убедена.
– Иска ми се да сте прав – промълви тя и се зае с писмата, наредени върху сребърната табла. Поне днес нямаше анонимно писмо. Затова пък бяха пристигнали две пакетчета. В едното имаше мостри от платове и Жан го остави настрана, за да ги разгледа по-късно. Второто представляваше кутия, в каквито обикновено изпращаха бижу или парфюм. Нито име, нито печат показваха от кого е. Жан огледа пратката от всички страни и внимателно отстрани восъка от шнуровете. Сигурно беше подарък. Непознати хора, надяващи се да спечелят благосклонността ѝ, често ѝ изпращаха подаръци.
Отвори пратката и видя вътре сребърна кутийка, също запечатана с восък. Не намери картичка.
– Странно пакетче... – пошепна тя повече на себе си, отколкото към двамата мъже.
