– Не се притеснявайте. Мосю Дьо Морпа ще стори всичко по силите си, за да открие кой си е позволил това безсрамие, и ще накаже виновника. Но и аз съм сигурен, че някой си е позволил лоша шега – Луи я помилва нежно по бузата. – Не виждам кой би имал интерес да ви отрови и изобщо да ви стори зло. Вие сте най-милата жена на света.
Гледаше я с искрена топлота и за момент Жан се изкуши да му разкаже всичко: за анонимните писма и за подигравателните песнички, за нападението в Париж и за грубостите на Морпа, за враждебността и обидите на придворните. Копнееше да се сгуши в прегръдката му и да му признае всичко, но съзнаваше, че е невъзможно. Откъде да започне? Той не би разбрал защо е мълчала досега. С мълчанието си допусна грешка, а нямаше как да върне времето.
Луи я помилва по косата и тя изпита чувството, че той знае какво става в сърцето ѝ.
– Страхувам се – призна тихо тя и това беше самата истина.
След експлозията на фиолата сънуваше кошмари, а денем трепереше, че наистина искат да я отровят или дори да ѝ посегнат с оръжие.
– Не искам да се страхувате – рече нежно Луи и прегръдката му за момент я обгърна в сладка илюзия за уют и сигурност. – Не бих понесъл да ви сторят зло.
Неприятен студен дъжд биеше по стъклата и въпреки огъня в помещението беше студено и влажно. Северните външни стени не позволяваха на кабинета да се затопли добре. Ала мосю Берие не се притесняваше от студа. От опит знаеше, че на студено мисли по-добре. Докато четеше докладите на агентите, тревогата му нарастваше. Гладуващите и просещите в Париж непрестанно се увеличаваха. Проблемът ставаше все по-сериозен. Той въздъхна и се опита да се съсредоточи върху разследването на подигравателните песнички срещу маркизата. В този миг чу бързи стъпки и след секунди в кабинета нахлу секретарят му.
– Мосю Берие, мосю Берие! Току-що пристигна каретата на министъра! – извика задъхано младият мъж.
Берие се учуди. Граф Дьо Морпа рядко идваше тук. Обикновено го викаше в кабинета си във "Версай". Полицейският лейтенант машинално оправи кафявия жакет и шалчето на врата си, разтърси перуката и изпъна гръб.
Ударите на металния връх на бастуна възвестиха отдалеч приближаването на министъра.
– Графе, каква чест! – възкликна мосю Берие, когато секретарят му отвори вратата с дълбок поклон, и скочи от стола си.
Морпа махна пренебрежително.
– Да си спестим учтивостите, сьор Берие – рече той, съзнателно подчертавайки буржоазния произход на полицейския лейтенант с това обръщание. Така не оставяше съмнение кой от двамата е носител на властта. – Нямам никакво време.
Берие учтиво наклони глава.
– Ще кажа направо – продължи графът. – Научих, че си губите времето с разследване на някакви жалки памфлети срещу маркиза Дьо Помпадур. И сте ангажирали с тази работа десетки агенти.
Берие отдавна знаеше, че рано или късно министърът ще научи всичко, затова просто кимна.
– Да, но само доколкото в тези памфлети е засегната честта на Негово Величество, графе.
Морпа завъртя бастуна си.
– Желая да спрете това разследване. Нашите агенти са нужни за по-важни неща. Не се занимавайте с реномето на кралската метреса.
– Тук става въпрос за обида на Негово Величество – осмели се да възрази Берие.
– Нима се опитвате да изразите друго мнение? – попита хладно Морпа.
Погледите им се срещнаха. Берие много добре знаеше, че министърът не го харесва, защото не е раболепен като предшественика си.
– Разбира се, не, графе.
– Добре. Недвусмислено подчертавам, че става въпрос за заповед от моя страна.
– Тъй вярно, графе.
Министърът се обърна към вратата.
– За съжаление мадам Дьо Помпадур е малко истерична. Ако се впуснем да издирваме източника на клеветите и грубите думи по неин адрес, ще се наложи да ангажираме цялата градска полиция. Метресите на краля никога не са се радвали на особена популярност в града и това е напълно естествено. Помислете върху думите ми.
Берие се усмихна учтиво.
– Разбира се, мосю.
Министърът излезе от кабинета му и Берие изчака, докато ударите на бастуна му заглъхнаха в далечината. Седна отново на стола едва когато сградата утихна.
Лицето му пламтеше, по челото му се стичаха вадички пот. По-добре да свали перуката. От този момент нататък министърът щеше да го държи под око, това беше повече от ясно.
В началото на годината Луи ѝ подари "Ла Сел-сен-Клу". Сградата приличаше повече на голяма селска къща, отколкото на дворец, но тъкмо в това се състоеше очарованието ѝ. Жан я откри при една от разходките си и веднага я описа въодушевено на Луи. Малкият дворец имаше неоценимото предимство да се намира недалеч от Версай и човек спокойно можеше да прекара там вечерта или края на седмицата. Луи също хареса интимната атмосфера на "Ла Сел".
