По време на церемонията Луи често-често поглеждаше навън и не преставаше да се учудва. Не си спомняше друга толкова снежна и продължителна зима. Камерхерът му помогна да облече жакета. Слънцето сияеше и кралят се радваше на лова, назначен за обедните часове. Мислите му вече бяха при конете и галопираха през пресния сняг.
В покоите му влезе гвардеец.
– Ваше Величество, херцог Д'Айен!
Луи кимна. Бе забелязал отсъствието на своя капитан по време на церемонията.
Херцогът застана на прага и се поклони дълбоко.
– Ваше Величество.
Луи взе джобния си часовник и го погледна.
– Добро утро, херцоже. Времето е прекрасно за лов и... – кралят видя изражението на херцога, стресна се и млъкна.
Д'Айен падна на колене.
– Ваше Величество, нося ви лоша вест.
Луи кимна със сериозно лице.
– Говорете.
– През нощта граф Дьо Коани пострада при тежка злополука – започна глухо херцогът, без да гледа краля в лицето. – Между Париж и "Версай" колата му се обърнала в канавката и... графът си счупил врата.
Луи се вцепени. Познаваше Коани от детството си. Беше един от малкото придворни, които смяташе за свои истински приятели.
– Мъртъв ли е? – попита тихо той.
– Да, Ваше Величество – отговори също така тихо херцог Д'Айен.
Кралят потрепери. Господи, лично той бе помолил графа да се върне от Париж във "Версай", за да отидат заедно на лов. В противен случай бедното момче никога нямаше да попадне в снежната буря. Видя лицето на приятеля си, веселите му очи, чу топлия му смях и усети как върху него падна тъмна сянка. Не, невъзможно беше Коани да е мъртъв!
Изведнъж осъзна, че присъстващите придворни го гледат. По лицата им се четеше съчувствие и ужас. Не би могъл да понесе нито едното, нито другото. Рязко им обърна гръб.
– Извинете ме, господа.
Без да каже дума повече, кралят излезе от покоите си с бързи крачки.
Жан бе помолила Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем да я посетят, за да им разкаже за изчезването на Валери. Двамата ѝ обещаха да задействат връзките си в Париж, за да научат нещо повече за момичето, а тя настоя да потърсят и Софи.
– Мадам, Негово Величество – съобщи главната камериерка, влязла безшумно в салона.
Жан кимна, без да показва учудването си. Невъзможно беше церемонията на утринния тоалет да е завършила толкова бързо.
– Моля да ме извините, господа – промълви тя и последва мадам Дю Осе към съседния салон Луи стоеше до прозореца.
– О, сир, толкова е хубаво...
Той се обърна към нея и при вида на лицето му Жан забрави всякакъв етикет.
– За бога, какво се е случило?
– Граф Дьо Коани... претърпял е злополука.
Жан пребледня. Луи ѝ разказа как е загинал приятелят му, докато тя напразно търсеше думи за утеха.
– Каква безсмислена смърт – да умре в карета – заключи горчиво Луи. Очите му бяха пълни със сълзи.
Жан отиде при него и улови двете му ръце, студени и безкръвни.
– О, любими мой, толкова съжалявам – прошепна съкрушено тя.
– Винаги пълен с живот и жажда за действие... – продължи безутешно Луи.
– Бедният Коани... – Жан също харесваше графа и не можеше да повярва, че е мъртъв.
Луи я погледна отчаяно.
– Аз съм виновен за смъртта му. Помолих го да се върне от Париж през нощта, за да отидем заедно на лов.
– Не говорете така, сир! – извика изненадано Жан. – Вината не е ваша! Никой не можеше да знае, че ще продължи да вали сняг.
Думите ѝ не го утешиха. Тя видя как сълзите се стичат по бузите му и изпита дълбоко съчувствие към страданието му. Той се измъчваше със самообвинения и тя отчаяно търсеше начин да му помогне. Прегърна го и се притисна с все сила до гърдите му. Знаеше колко е тежко да изгубиш добър приятел.
– Вие не сте виновен – повтори няколко пъти.
Съзнаваше, че кралят се чувства безсилен да предотврати загубите, които го връхлитаха отново и отново.
"Той е прав. Граф Дьо Коани е загинал от безсмислена смърт", каза си Жан по-късно, когато Луи отиде в Държавния съвет. После обаче си спомни какво ѝ бе разказала графиня Д'Естрад и изтръпна. Словесен сблъсък между принц Дьо Домб и Коани. Следвайки внезапен импулс, Жан реши да посети херцог Д'Айен.
Капитанът на гвардейците се надигна с мъка от стола си, когато един лакей я въведе в салона му. Изглеждаше невероятно потиснат. Опита се да направи поклон, но се получи само леко олюляване. Ризата му беше измачкана, шалчето висеше на шията му. Беше пил, за да забрави.
– Маркизо...
Виното не бе успяло да заличи добрите му маниери. Той ѝ посочи учтиво едно кресло, без ни най-малко да покаже учудване от посещението ѝ.
– Мосю Д'Айен – подхвана решително Жан, без да обръща внимание на стъклените му очи, – сигурно не е нужно да ви казвам, че съм потресена от новината за смъртта на граф Дьо Коани. Негово Величество е съкрушен.
Херцогът мълчеше и се взираше във върховете на обувките си.
– За нещастие Негово Величество смята, че не друг, а той е виновен за злополуката, при която графът е загинал.
Д'Айен я погледна объркано и започна да се събужда от обхваналата го апатия.
– Негово Величество не носи никаква вина за смъртта на граф Дьо Коани!
