Жан проследи погледа ѝ и видя духовника в другия край на салона заедно с Ларошфуко, който в края на годината се бе завърнал от Рим във "Версай". Наблизо стоеше братовчед му, граф Дьо Морпа, задълбочен в разговор с монсиньор Бойе. И двамата се опираха върху белия мраморен бюст на Луи XIII.
– Да, той е.
– Според мен Ларошфуко е доста млад за кардинал, какво ще кажете? Истинска радост за окото в сравнение с другите клерикали. Дали си има любовница?
– Опитайте си късмета – предложи ѝ иронично Жан.
Със своите 46 години Ларошфуко наистина беше млад за кардинал и тя се надяваше, че ще е по-модерен и по-отворен от другите духовници в Двора. Ала роднинството с Морпа го правеше не толкова симпатичен.
– Божичко! – извика в този момент граф Дьо Коани и всички глави се обърнаха към него. Трите купчинки златни монети на масата отидоха в ръцете на принц Дьо Домб.
Жан изпита съжаление към бедния глупак. "Май е изгубил и другата половина от парижкия си дворец", помисли си тя и се накани да си върви.
Вече се зазоряваше. Двете карети мъчително си пробиваха път през снега. Трябваше да се срещнат на горската поляна край брега на Сена между село Отьой и имението "Бианкур".
Граф Дьо Коани, загърнат в подплатена с кожи наметка, се взираше с неподвижно лице в мрака зад замъгления прозорец.
Д'Айен, разположил се срещу него, знаеше от опит, че в такива моменти мъжът има нужда от цялата си сила, за да се концентрира и да се помоли. За всичко друго вече беше много късно.
Каретата спря. Един лакей отвори вратичката. Херцог Д'Айен стисна ръката на Коани и го погледна право в очите.
– Сигурен съм, че ще го победите, но внимавайте, когато се завърта надясно – това му е специалитетът.
– Благодаря ви – кимна Коани. – Вие сте истински приятел. – Понечи да слезе, за да се изправи пред неизбежното, но отново се обърна към херцога: – Ако това не свърши добре.... нали знаете.... ще предадете ли нещо от мен на Негово Величество?
– Разбира се – отговори сериозно Д'Айен.
– Кажете му, че го моля да ми прости за това, което съм направил, и съм загинал щастлив, защото в негово лице съм имал не само велик крал, но и скъп приятел.
– По-добре си помислете как ще го уведомите за смъртта на принц Дьо Домб.
Коани се усмихна криво.
Каретата пристигна на уговореното място точно в часа на мрака преди зората – наложи се лакеите да запалят факли, за да осветят поляната, където щеше да се състои дуелът. Водите на Сена блещукаха черни в сиянието на факлите. В другия край на поляната се появи принц Дьо Домб със секунданта си принц Дьо Конти. Изражението му беше напълно спокойно.
Д'Айен се постара да скрие тревогата си. Домб беше известен не само с гордостта, но и с изключителните си умения на фехтовач. Коани не биваше да го предизвиква с онази забележка, помисли си горчиво херцогът. След като миналата нощ загуби почти всичко, Коани скочи от масата и изсъска презрително: "Човек трябва да е копеле, за да има чак такъв късмет!". С тази забележка улучи ахилесовата пета на принца – той беше внук на узаконения син на Луи XIV и метресата му мадам Дьо Монтеспан. Лицето му посивя, после почервеня от гняв. Поне десетина души чуха грубата забележка и само след два часа в дома на граф Дьо Коани се появи принц Дьо Конти в ролята на секундант.
Дано Бог му помогне! – помоли се пламенно херцог Д'Айен, докато двамата мъже събличаха жакетите си и се изправяха един срещу друг по риза и жилетка с извадени шпаги.
Двамата секунданти се погледнаха и херцог Д'Айен кимна.
– Ен гард! – извика принц Конти.
Двамата мъже кимнаха безмълвно.
Принц Дьо Конти вдигна ръка.
– Господа! Започвайте!
Викът му отекна над поляната. Дуелът започна.
Двете шпаги изсвистяха във въздуха и се удариха една о друга.
Само след няколко минути херцог Д'Айен разбра, че Коани няма шанс. Принцът не само беше по-едър и по-опитен, но и се движеше с учудваща бързина по заснежената земя. Още през първите минути Коани на два пъти изгуби равновесие. Отвръщаше с видими усилия на атаките на принца, едва отбиваше ударите, сипещи се върху него. Принцът постепенно го изтласка към края на поляната. Острието на шпагата му разряза ръкава на противника и по бялата материя изби кръв. Болката сякаш вдъхна на улучения нови сили и той започна да парира по-сръчно нападенията на принца. Успя даже да контраатакува, ала принцът се отдръпна и само ризата му се скъса.
Домб много бързо си възвърна превъзходството. Блестящото стоманено острие улучи Коани право в гърдите. Графът притисна ръка върху раната и залитна. Лицето на принца изрази удовлетворение. Божичко, помисли си ужасено Д'Айен, този човек се стреми не просто да победи Коани, а да го убие! В следващия миг шпагата на Домб отново изсвистя заплашително и нанесе смъртоносен удар...
Дебел сняг покриваше паважа на почетния двор чак до мраморния двор. Короните на дърветата от двете страни на Авеню дьо Пари и покривите на Екюриен бяха загърнати в бели палта.
