Жан започна да организира там празненства по различни поводи. Обикновено участваха не повече от 30 души. Тази вечер ориенталски ухания изпълваха сводестите помещения. Големите двукрили врати бяха отворени и разкриваха редица от разкошни покои. Блестящи златни материи покриваха стените, подовете бяха застлани с дебели персийски килими, в малки фонтани се плискаше вода, а придворните, облечени във фантастични роби, седяха под балдахини върху възглавници, наредени около ниски масички. Лакей с тюрбани, в дълги одежди сервираха напитки и отбрани ястия на фона на арабска музика.
– Прекрасна идея! – Херцогиня Дьо Бранка се отпусна върху възглавниците и разтвори ветрилото си. Огледа жадно тъмнокожия лакей, който ѝ наля вино, и попита: – Ваш ли е този момък?
– Мой? Не, разбира се – отвърна Жан, учудена от думите на херцогинята. Все пак се намираха във Франция, не в колониите. – Работи за херцог Дьо Ниверне, който беше така любезен да ми го предостави за вечерта.
Херцогинята отпи голяма глътка вино и проследи с поглед излизащия лакей.
– Как смятате, дали слуховете, че тези момчета са щедро надарени от природата, отговарят на истината? – попита тя, без да си прави труда да говори тихо.
– Съжалявам, но не знам нищо по въпроса – отговори почти сърдито Жан.
Младият чернокож лакей беше достоен за уважение, но, подобно на повечето придворни, херцогинята нито за миг не се замисляше, че слугите също са хора с ум и сърце. Аристократите от "Версай" се държаха така, сякаш на света съществуват само те. Камериерките и слугите представляваха неодушевени предмети, длъжни да ги обслужват. Жан не бе заплашена да стане като тях. Произходът ѝ я бе белязал завинаги. Освен това помнеше много добре как слугите обсъждат господарите си. Малката Франсоаз, сестра на готвачката, ѝ разказваше всякакви неща за персонала в дома на Льо Норман дьо Турнем.
Луи я помилва по тила и тя потрепери. Кралят разговаряше с граф Дьо Коани и херцог Д'Айен, но се обърна към нея.
– Е, прекрасна султанке, не знам за какво да ви поздравя повече – за това празненство или за невероятния ви костюм.
Жан се засмя поласкана. Тоалетът ѝ, ушит специално за тази вечер, наистина впечатляваше. Бяла, дълбоко изрязана роба, плътно прилепнала към тялото, с широки ръкави, подплатени с тънък муселин, цялата избродирана със злато. Под робата Жан носеше шалвари, а на краката си – турски копринени пантофи. В косата ѝ бяха заплетени нанизи перли, зад лявото ухо бе затъкнато цвете, украсено с няколко пера.
– Радвам се, че и двете ви харесват, сир.
Погледът му се плъзна по тялото ѝ. Червените шалвари, които се подаваха изпод робата, със сигурност нямаше да се харесат на духовниците в Двора.
Кралят разгледа любопитно наргилетата, внесени от лакеите, и отбеляза:
– Вашето умение да се вживявате в нови роли не престава да ме вълнува, мадам.
– В крайна сметка си оставам една и съща – отвърна тихо тя.
Луи, облечен в скъпи одежди на османски султан, се наведе над нея.
– Тъкмо това ме възхищава у вас, мадам. Всяко ново преобразяване ми показва колко сложна личност сте.
Сигнал на фанфари прекъсна разговора им. Влязоха танцьорките: четири боси млади жени, загърнати в прозрачни воали, дотичаха в салона и веднага се задвижиха в ритъма на музиката – отначало бавно, после все по-бързо.
Луи прегърна Жан, тя се облегна на гърдите му. За момент забрави грижите си и се наслади от сърце на близостта му и на прекрасното представление.
Още не бе преодоляла ужасната случка с избухналата фиола. Макар да се стараеше да се държи както винаги, оттогава проявяваше особена предпазливост и подозираше всеки около себе си. Миналата нощ даже сънува херцогиня Дьо Шатору. Двете пиеха чай и херцогинята ѝ каза с усмивка: "Каквото и да си мислите, скъпа моя, аз бях отровена." Изглеждаше също толкова надменна и превзета като приживе. Жан се събуди, окъпана в пот. Чувстваше се заплашена. Единствено доктор Кесне успя да я успокои поне малко, като я увери, че прахът наистина е бил само барут. Ала Жан продължи да чува шума от експлозията. Някой очевидно искаше тя да трепери от страх и бе успял. Заедно със страха обаче растеше и гневът ѝ. Няма да стоя и да гледам как някой ме клевети, старае се да очерни доброто ми име и да унищожи любовта ми към краля, повтаряше си решително тя.
Усещаше, че съществува връзка между събитията от последните седмици и месеци – анонимните писма, подигравателните песнички, пратката, – и подозираше намесата на граф Дьо Морпа. Беше наивно да вярва, че ще съумее да държи министъра в шах, отдалечавайки го от частния живот на краля. Тъкмо усилията ѝ в тази посока го бяха накарали да я мрази още по-силно. За разлика от граф Д'Аржансон или принц Дьо Конти Морпа никога нямаше да я остави на мира. Щеше да се бори с нея докрай.
Жан си спомни какво ѝ разказа главният полицейски лейтенант. Граф Дьо Морпа изрично му заповядал да спре разследването.
Загледана в ориенталските танцьорки, Жан отпи глътка вино и си каза, че Дворът на "Версай" е твърде малък и двамата с министър Морпа няма да продължат да живеят там заедно.
