Гийом пръв откри, че Валери е изчезнала. Сутринта не се яви при главната камериерка и мадам Дю Осе го изпрати да види какво ѝ е.
– Валери! – извика Гийом и почука силно по вратата на стаичката ѝ. – Валери? Тук ли си?
Никой не му отговори и той влезе. Нямаше никого. Леглото беше грижливо оправено, простият дървен кръст си висеше на стената. Униформата на Валери – рокля, престилка, кърпа за раменете и бяло боне – лежеше грижливо сгъната върху завивката. Всички лични вещи на момичето липсваха.
Гийом провери навсякъде. Раклата за дрехи също беше празна. Усещаше се само лек дъх на лавандула. Валери бе изчезнала!
Гийом огледа още веднъж помещението и забеляза върху дрехите плик с цвят на слонова кост. "До маркиза Дьо Помпадур"...
Жан седеше в салона си и разговаряше с абат Бридар дьо Лагард, който се грижеше за библиотеката ѝ. Винаги когато имаше време, вземаше някоя книга и се зачиташе. Вече притежаваше почти три хиляди тома. Още от детството си се радваше на печатното слово, което я отвеждаше в други светове.
– Непременно искам да прочета превода на "Робинзон Крузо" и "История на Кливланд" – рече тя и отметна двете заглавия в списъка, представен от абата. В този момент се появи мадам Дю Осе с писмо в ръка.
– Простете, мадам, но смятам, че трябва да прочетете това веднага.
Жан се уплаши. Лицето на камериерката изглеждаше необичайно развълнувано.
– Случило ли се е нещо?
– Валери е изчезнала – съобщи кратко главната камериерка.
Абат Бридар дьо Лагард се поклони учтиво.
– По-късно ще дойда пак, мадам.
– Благодаря ви, абате – кимна разсеяно Жан.
Мадам Дю Осе изчака духовникът да излезе от салона и подаде плика на господарката си.
– Намерихме го на леглото ѝ. Адресирано е до вас.
Жан отвори плика и зачете:
Какво, за бога, означаваше това? Жан се взираше замаяно в писмото. Не знаеше кое я порази повече – добре оформеният почерк и подбраните думи, които издаваха образована личност, или мистериозното съдържание.
– Значи нещата ѝ ги няма?
– Не, мадам. Оставила е униформата си и това писмо.
Жан я помоли също да прочете писмото.
– Какво ли има предвид?
Мадам Дю Осе се смути не по-малко от господарката си.
– Нямам никаква представа, мадам. Момичето не е откраднало нищо. Щом открихме, че е изчезнала, проверихме навсякъде.
Жан въздъхна.
– Какво означава това. Нима е извършила нещо нечестно?
Погледът ѝ се плъзна към прозореца – навън се сипеше ситен сняг. Вече беше началото на март, но от няколко дни отново валеше сняг. Всичко се беше объркало – и хората, и природата. Жан нервно забарабани с пръсти по лакираната масичка. Дали Валери е имала нещо общо с онзи пакет?
Спомни си с какъв ужас реагира момичето и отхвърли това предположение. Харесваше Валери повече от другите камериерки и ѝ бе трудно да приеме, че я е мамила. В спомените ѝ изплува разплаканото лице на Софи, която не преставаше да я уверява в невинността си... Дали постъпи несправедливо с бедното момиче?
Вечерта Жан разказа за изчезването на камериерката си на графиня Д'Естрад.
– Най-лошото е, че не Софи, а вероятно Валери е откраднала писмата от писалището ми – заключи тя.
Двете бяха изиграли партия фараон в покоите на кралицата и сега се разхождаха между масите. Луи разговаряше с децата си – дофина и принцесите Аделаида и Анриета.
– О, скъпа, не си го слагайте на сърцето. С камериерките човек винаги има ядове – подхвърли разсеяно графинята.
Жан не беше склонна да забрави случилото се. Постъпката не подхожда на Валери, повтаряше си тя. Да изчезне просто ей така, да остави писмо...
Двете спряха до масата, на която играеха херцог Дьо Дюра, принц Дьо Домб и граф Дьо Коани. Лицето на Коани изразяваше недоволство – той губеше непрекъснато, а принц Дьо Домб печелеше. Коани вече бе проиграл половината си парижки дворец. Въодушевлението, с което придворните играеха карти, оставаше загадка за Жан. От сумите, изгубени и спечелени на игралната маса, ѝ се завиваше свят. Тя беше готова да даде цяло състояние за дворец, картина или безценна рокля, но да заложи всичко на една карта или на зарове и да вярва в късмета си? Това не ѝ доставяше никакво удоволствие. А придворните бяха буквално вманиачени в хазартните игри. Даже набожната кралица играеше на зарове. Немалко аристократи се бяха простили с цялото си имущество в игралните салони и ако не бяха хора като Пари дьо Монмартел, сигурно щяха да стигнат до самоубийство.
– О, това е кардинал Дьо Роан, нали? – пошепна в ухото ѝ графинята.
