– Сир... – Жан падна на колене, така очите ѝ бяха на едно ниво с неговите. – Веднъж вече едва не сте прогонили граф Дьо Морпа от Двора, нали? Защото се е скарал с предишната ви метреса, херцогиня Дьо Шатору. Само преждевременната ѝ смърт е спасила Морпа от заточение, права ли съм?
Луи мълчеше.
Жан пое дълбоко дъх и хвърли последния си коз:
– Мнозина в Двора твърдят, че херцогинята не е починала от естествена смърт...
Луи я погледна изумен, но тя усети, че пак отказва да ѝ повярва.
– Откакто получих пакетчето с фиолата, живея в постоянен страх и с мен да не се случи нещо подобно – завърши тихо Жан.
– Наистина ли вярвате, че някой се стреми да ви отнеме живота?
Тя кимна решително.
Луи мълча дълго.
– Дайте ми доказателства – помоли най-сетне той. – Искам доказателства, че граф Дьо Морпа наистина е автор на тези клеветнически писания и се е провинил и в друго отношение. Преди това не мога, а и не искам да предприема нищо срещу него.
В гласа му звучеше властност, но лицето му изведнъж стана много уморено.
Както бе очаквал Берие, министърът го повика още на следващата сутрин. Дългият коридор с каменна настилка към служебните помещения беше пълен с просители.
– Нека веднага да се разберем – започна Морпа, който правеше утринния си тоалет и изобщо не си даде труда да го поздрави. – Ще се погрижа да изгубите поста си. Децата ви и всички членове на семейството ви никога няма да получат работа на територията на Франция. Обещавам ви го, сьор Берие. Но първо искам да разбера... от чисто любопитство... – обърна се към полицейския лейтенант с бръснача в ръка и воднистите сини очи го пронизаха като две стрели – ... как посмяхте да покажете памфлетите на краля въпреки изричната ми заповед?
Берие се изпоти целият.
– Простете, графе, но не ви разбирам... Самият вие ми наредихте да постъпя така!
– Как смеете да ме лъжете в очите?
– Не, мосю, не ви лъжа! – По дяволите, къде бе дянал писмото? Берие зарови възбудено в папката, която носеше подмишница. Ръцете му трепереха неудържимо. – Моля заповядайте, мосю – рече с пресекващ глас той, когато най-сетне намери писмото от министъра.
Морпа не отрони нито дума. Почеркът беше съвсем същият, печатът също.
– Откъде го имате? – попита дрезгаво той.
– Донесе ми го куриерът от Орлеан!
Министърът го изгледа недоверчиво.
– Не си въобразявайте, че ще ме измамите! Ще разбера дали говорите истината – отсече накрая той и стана от стола. – И ще ви държа под око!
Берие се оттегли с омекнали колене. Беше започнал да разбира какво се е случило в действителност. Без да каже дума повече, графът премина към задачите за деня. Поиска всеки ден да получава доклад от Париж.
– Ще арестувате всички подозрителни и ще се отнасяте с подобаваща строгост към всяко лице, заподозряно в клевета срещу Негово Величество – заключи той. За маркизата не спомена нищо.
Граф Дьо Морпа се постара да покаже на краля, че е достоен да изпълнява длъжността си и Париж е изцяло под негов контрол. Полицията арестува десетки улични певци, продавачи по пазарите и студенти, хванати да пеят песни и да рецитират стихове. Истинските автори и подбудителите на клеветническите памфлети обаче останаха неизвестни.
След като седмици наред беше премълчавал пред краля враждебността на парижани, сега Морпа правеше точно обратното и това явно му доставяше удоволствие. Всеки ден показваше на краля нови стихове и текстове на песни, злобно подиграващи метресата му.
Жан кипеше от гняв, защото ѝ беше ясно какво цели Морпа с това поведение. Двамата с министъра вече не се стараеха да прикриват взаимната си враждебност. Вече целият Двор знаеше, че се мразят. Само Луи пренебрегваше напрежението между нея и графа. Това беше в характера му и Жан съзнаваше, че той няма да предприеме нищо срещу своя министър, защото въпреки всичко продължава да цени работата му. Следователно налагаше се бързо да намери доказателства за вината на Морпа.
Постепенно арестите и строгостта на полицията започнаха да дават резултат. Парижани вече не получаваха нови памфлети, нямаше кой да изпълнява нови песни срещу маркизата. През октомври 1748 г. започна Мирният конгрес в Аахен и хората в страната се изпълниха с надежди за бъдещето. Макар и бавно, настроението в Париж се подобряваше.
Луи остана твърд в решението си да подпише мирния договор като крал и да върне завзетите територии. Европейските страни изявиха готовност да признаят претенциите на Мария Терезия към трона и да приемат съпруга ѝ Франсоа дьо Лорен като император. При установяването на новите граници се взе решение страните да се завърнат към статуквото – с изключение на Силезия. Франция се задължи да признае протестантското наследство на Англия. Възражения възникнаха единствено срещу искането на англичаните от Франция да бъде изгонен Бони принц Чарли, наследник на Стюартите, който след поражението от Къмбърленд бе потърсил убежище в страната.
