Както и при предишната си бременност Жан се чувстваше великолепно. За доброто ѝ състояние допринасяше и фактът, че откакто Берие разказа на краля за памфлетите в Париж, тя бе получила едно-единствено анонимно писмо. Очевидно граф Дьо Морпа, усетил промененото отношение на краля, проявяваше предпазливост.

Много ѝ се искаше да вярва, че укорите на краля са били достатъчни да накарат Морпа да се вразуми. Ала не мина много време и тя разбра, че той никога няма да се примири с нея. Това се случи по време на вечеря в частните покои на краля, където допускаха само избрани придворни.

– Според мен Мармонтел е много талантлив млад автор. Трагедиите му са прекрасни – сподели Жан с херцог Дьо Ниверни. – Ако мога да направя нещо за мосю Мармонтел, моля веднага да ми кажете.

Тя седна и с грациозен жест оправи диплите на розовата си пола. Едва тогава забеляза върху чинията си тъничък свитък хартия, завързан с красива панделка и запечатан с миниатюрен печат.

– О, изненада! От вас ли е, сир?

Луи разговаряше с херцог Дьо Ришельо и учудено поклати глава.

Жан се усмихна, сигурна, че той просто иска да я държи в напрежение. Любопитна да види подаръка на краля, тя развърза панделката, счупи печата и прочете посланието, написано с едри букви:

"Помнете – гнилите корени цвят не раждат."

Усмивката замръзна на устните ѝ и Жан побърза да прибере писмото в чантичката си. Луи очевидно забеляза, че нещо не е наред.

– Добре ли сте, мадам?

Тя кимна. Пулсът ѝ се ускори, но си заповяда да не губи самообладание.

– Но да, сир...

– Неприятна вест ли получихте? – попита от другия край на масата граф Дьо Морпа.

Жан бавно обърна глава към него. Във воднистите сини очи светеше коварство. Ако досега все пак изпитваше някакви съмнения, че именно той е авторът на анонимните писма, в този момент те се разсеяха без остатък.

Без да бърза, Жан потопи лъжица в супата.

– О, пак е едно от онези безвкусни стихчета, които постоянно ми изпращат, графе – отвърна небрежно тя и удостои Морпа със сладка усмивка. На масата се възцари мълчание.

Кралят не каза нищо. Едва по-късно, когато останаха сами, поиска да види писмото и го прочете със смръщено чело.

– Значи това беше на мястото ви още когато влязохте в салона?

Жан кимна.

Отвратен, кралят хвърли анонимното писмо в огъня. Морпа бе допуснал грешката да сложи посланието си върху чинията ѝ по време на частна вечеря – макар да нямаше доказателства кой го е писал, кралят се убеди, че писмата идват от Двора.

<p>49.</p>

След дълги преговори на 12 февруари 1749 година в Париж най-сетне официално бе подписан Договорът от Аахен. Ала народът реагира не както Луи и Дворът бяха очаквали. След шумния арест и последвалото изгонване на Бони принц Чарли от страната – шотландецът отказа да напусне Франция и кралят се принуди да прибегне до тази драстична мярка – настроението в столицата отново се влоши. Хората мърмореха и ругаеха повече отвсякога. Компромисите, направени от краля в мирния договор, бяха посрещнати с недоумение, Франция не е спечелила нищо – така смяташе народът. Дори напротив: завладените градове Фонтеноа, Року, Лавфелд и Маастрихт, превърнали Луи в герой, бяха върнати на неприятеля без нищо в замяна. Същевременно Фридрих II, който бе започнал войната, задържа Силезия и никой не си помисли да го накаже. Каква несправедливост! Държавата имаше огромен дълг, стопанството беше в руини, вече втора година реколтата бе слаба и народът беше прекарал гладна зима. Десятъкът – данък, събиран само през военните години, не бе отменен. Хората обвиняваха краля, че са принудени да плащат за кралското му великодушие, докато той и главно метресата му пилеят безогледно. Памфлети и подигравателни песнички, насочени не само срещу Жан, но и открито срещу монарха, се разпространяваха из града и полицията не успяваше да ги спре. Налагаше се граф Дьо Морпа почти всеки ден да се оправдава пред Негово Величество и пред Двора за положението в Париж и всички го критикуваха ожесточено.

"Това е единственото радващо обстоятелство в голямата беда", помисли си Жан. Прочете още веднъж писмото на Абел и въздъхна дълбоко. Брат ѝ беше присъствал на официалните празненства по случай мирната прокламация. "Цареше призрачна тишина – пишеше Абел. - Никакви въодушевени викове, че войната е свършила. " Нито един не извикал "Да живее кралят". На всичкото отгоре по време на фойерверките на брега на Сена станала ужасна злополука и хората я възприели като лоша поличба. "Глупав си като мира" – това било най-новото ругателство в Париж, което многократно отеквало по пазарите и площадите.

"Какъв ужас", рече си Жан. Защо хората реагираха толкова зле на мира, нали го желаеха не по-малко от краля? Възмутена от несправедливостта на простолюдието, тя не беше в състояние да се успокои.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги